Битие [bg]

Стигна до място, където се събираха три прохода, и направи справка с картата. Първите два тунела свършваха с помещения, пълни с отломки от машини, разрушени преди милиони години, когато конфликтът бе съсипал астероида от единия край до другия. Битка, която стана още по-жива, когато Тор тръгна по третия проход с покритите му със сажди стени. Коридорът продължи стотина метра, след което прожекторът й освети замръзнала картина на насилие.

„Не мърдай“ — заповяда тя на тялото си. От движенията на главата й навсякъде играеха резки сенки и създаваха плашещо впечатление за движение. Тор вдигна ръка и нареди на роботите да останат назад.

Пет или шест древни машини лежаха разнебитени една до друга, вкаменени в последната си смъртна хватка. По всички имаше разрези и следи от изгоряло. Наоколо бяха пръснати безжизнени метални крайници и други части. Въпреки проклетите сенки всъщност нищо не помръдваше. Триизмерната карта увери Тор, че всичко е мъртво, и пулсът й донякъде се успокои.

Явно някои машини бяха потърсили убежище тук, но войната ги беше последвала. На Тор й беше странно да се носи покрай тях, но дисекцията на извънземните устройства можеше да почака. Избра един коридор, явно защитаван до последно от две машини, и направи знак на роботите да я последват.

Тунелът се спускаше плавно в слабата гравитация на миниатюрния свят… а после Тор стъпи леко върху останките на поредната херметична врата и надникна в пълния мрак на зейналото помещение напред. Яркият овал на прожектора й падна върху фасети от срязани кондрули с цвят на платина — малки топчета от самороден метал, кондензиран в ранната мъглявина на Слънцето преди около пет милиарда години. Те проблясваха деликатно. Тор обаче не можеше да освети отсрещната стена на голямата зала.

Направи знак с лявата си ръка.

— Дрон X, светни.

— Слушшам — отвърна монотонен глас. Устройството — имаше крака като кокили — тръгна внимателно през отпадъците, като внимаваше да не размества нищо. Завъртя се. Внезапно блесна ярка светлина. И Тор ахна.

В покритото с прах помещение имаше лесни за разпознаване предмети. Маси и столове, изсечени от скалния под. А сред тях лежеше наградата, която търсеше… и която Гавин искаше да избегне…

… десетки малки мумии.

Двукраки, сгушени заедно, сякаш за да се стоплят в това тяхно последно убежище. Студеният вакуум беше запазил извънземните колонисти, макар че фасетъчните им очи, подобни на очите на насекомо, бяха хлътнали от липсата на каквато и да било влага. Опънатата плът, суха като космоса, беше разтеглила лицата им в усмивки, които сякаш се подиграваха с милионите години.

Тор стъпи в прахта и прошепна:

— Имали са дори малки.

Няколко големи мумии лежаха свити около по-дребни фигури, сякаш се опитваха да ги защитят преди края.

— Трябва да са били почти готови за колонизация, когато се е случило това. — Говореше в перцепта си отчасти за да създаде работа на мозъка си, но също и заради публиката си на Земята. Те със сигурност биха искали да усетят момента. Първите й думи бяха наситени с искрена емоция. — Вече определихме, че атмосферата в хабитата им е била сходна със земната. Така че можем да заключим, че целта им е била нашата планета. По времето, когато предшествениците ни са били дребни като катерици.