Тревожна кръв [bg]

– Не.

– Сам, мисля, че знам какво прави тя с тези мъже.

– Какво?

Робин му каза. Единственият отговор беше дълго мълчание. Накрая Баркли каза:

– Развинтила ти се е фантазията, Робин.

– Може би – отвърна тя, – но единственият начин да го разберем със сигурност е да почукаш на вратата ѝ и да я попиташ ще го направи ли за теб. Кажи ѝ, че Шефа на Хитреца ти я е препоръчал.

– Как ли пък няма да го направя – отвърна Баркли. – Страйк знае ли, че ме караш да върша това?

– Сам, остава ни седмица, преди клиентът да спре кранчето. Най-лошото, което може да се случи, е тя да отрече. Няма да имаме още много шансове.

Тя чу Баркли да издиша продължително.

– Добре, но ти отговаряш, ако сме на грешен път.

Робин забърза към метростанцията, като пътем спореше сама със себе си. Дали Страйк нямаше да реши, че е сбъркала, като поръча на Баркли да влезе само на базата на предчувствие? Но им оставаше само седмица, преди клиентът да оттегли финансирането: какво имаше да се губи сега?

Беше събота следобед и перонът на метростанцията бе претъпкан, при това Робин току-що бе пропуснала влак. Когато най-сетне излезе от станцията „Грийн Парк“, вече бе изпуснала шанса да пристигне по-рано в Американския бар, както се бе надявала, та със Страйк да разменят няколко думи преди пристигането на Оук­дън. Нещо по-лошо, когато забърза надолу по Сейнт Дже­ймсис Стрийт, видя с усещане за дежавю голяма тълпа, блокирала края на улицата, която полицията се опитваше да разпръсне. Робин забави крачка, като се чудеше ще успее ли да пробие през плътното множество, а в това време двама тичащи папараци я задминаха, хукнали подир няколко черни мерцедеса. Робин ги гледаше как притискат обективите си към стъклата и осъзна, че тълпата в далечината скандираше: „Джони! Джони!“. През прозореца на една от колите Робин зърна жена с перука като на Мария Антоанета. Едва когато за малко не бе съборена от втурнали се ловци на автографи, и двамата държащи постери на „Дедбийтс“, Робин осъзна, че онзи Джони, за когото крещяха, бе бащата на Страйк.

– По дяволите – изруга гласно тя и забърза назад по улицата, като извади телефона си в движение.

Знаеше, че има друг вход към „Стафорд“ през „Грийн Парк“. Не само че щеше да закъснее, а я връхлетя ужасно подозрение. Защо Оукдън толкова бе настоял да се срещнат в тази конкретна вечер? И защо точно в този бар, толкова близо до място, където щеше да има събитие с участието на бащата на Страйк? Страйк дали си даваше сметка какво се случваше в непосредствена близост?