Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— За тебе е, за тебе! Отдавна съм го приготвил — повтори той още веднъж, в пристъп на щастие.
— Ах, подарете го на мене! Не, по-добре подарете топчето на мене! — изведнъж като дете взе да се моли мамичка. Лицето й изразяваше тъжно безпокойство от страх, че няма да й го подарят. Коля се смути. Щабскапитанът се развълнува неспокойно.
— Мамичко, мамичко — рипна той към нея, — топчето е твое, твое, но нека стои при Илюша, защото го подариха на него, но все едно, че е твое, Илюшечка винаги ще ти го дава да си поиграеш, то ще ви бъде общо, общо…
— Не, не искам да е общо, не, само мое да е, а не на Илюша — продължаваше мамичка, съвсем готова вече да се разплаче.
— Мамо, вземи го, на, вземи го! — викна изведнъж Илюша. — Красоткин, мога ли да го подаря на мама? — обърна се той изведнъж с молещ вид към Красоткин, като че се страхуваше да не би той да се обиди, че подарява другиму неговия подарък.
— Може, разбира се! — се съгласи тутакси Красоткин и като взе топчето от ръцете на Илюша, го подаде с най-любезен поклон на мамичка. Тя чак се разплака от умиление.
— Илюшечка, мили, ето кой обича своята мамичка! — извика умилена тя и тутакси пак взе да вози топчето по коленете си.
— Мамичко, дай да ти целуна ръчицата — подскочи съпругът и веднага изпълни намерението си.
— И кой е най-милото момче — ей това добро дете! — издума благородната дама, сочейки Красоткин.
— Пък аз на тебе, Илюша, сега ще ти нося барут, колкото щеш. Сега ние сами си правим барут. Боровиков научи състава: двадесет и четири части селитра, десет — сяра и шест — брезови въглища, всичко се стрива заедно, налива се вода, омесва се тесто, настъргва се през сито — и ето ти барут.
— Смуров вече ми каза за вашия барут, но тате казва, че това не е истински барут — обади се Илюша.
— Как да не е истински? — изчерви се Коля. — Нашият гори. Впрочем не знам…
— Не, няма нищо — подскочи изведнъж с виновен вид щабскапитанът. — Вярно, казах, че истинският барут не се прави така, но няма нищо, може и така.
— Не знам, вие по-добре знаете. Ние в едно каменно бурканче от помада го запалихме, изгоря чудесно, всичкият изгоря, съвсем малко сажди останаха. Но това е само тесто, пък ако се настърже през сито… А впрочем вие знаете по-добре, аз не знам… А Булкин баща му го бил за нашия барут, ти чу ли? — обърна се той изведнъж към Илюша.
— Чух — отговори Илюша. Той слушаше Коля с безкраен интерес и наслада.
— Ние напълнихме цяла бутилка барут и той го криеше под кревата си. Баща му го видял. Може, му казал, да стане взрив. И веднага го набил. Искал да се оплаче от мене в гимназията. Сега не го пускат с мене, сега никого не пускат с мене. И Смуров не го пускат, прочул съм се навсякъде; казват, че съм „луда глава“ — усмихна се презрително Коля. — Всичкото стана заради железницата.
— Ах, чували сме и за тази ваша история! — извика щабскапитанът. — Че как сте лежали там? И нима никак не се уплашихте, когато лежахте под влака? Страх ли ви беше?
Щабскапитанът ужасно се подмазваше на Коля.
— Не особено! — отвърна Коля небрежно. — Но тук най-много ми увреди на репутацията тази проклета гъска — обърна се пак към Илюша. Но макар да разказваше с небрежен вид, той все още не можеше да се овладее и като че продължаваше да налучква тона.
— Ах, чувал съм и за гъската! — засмя се, цял грейнал, Илюша. — Мене ми разправяха, но не разбрах, наистина ли те съдиха със съдия?
— Съвсем глупашка работа, най-нищожна, от която както винаги у нас съчиниха цял слон — почна нехайно Коля. — Веднъж вървя по площада и тъкмо изкарваха гъските. Спрях се аз и си гледам. Изведнъж едно тукашно момче, Вишняков, той сега е разсилен при Плотникови, ме гледа и казва: „Какво си зяпнал гъските“? Аз го гледам: тъпа кръгла мутра, двадесетгодишен, аз, знаете, никога не отблъсквам народа. Обичам да съм с народа… Ние сме се отдалечили от народа246, това е аксиома — вие май благоволявате да се смеете, Карамазов?
246
Ние сме се отдалечили от народа (…) Аз вярвам в народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост… — Коля повтаря клишетата на демократичния и либералния печат от 1860-те години, като неволно ги пародира. — Бел. С.Б.