Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Жучка! Това е, значи, Жучка? — подвикваше той с блажен глас. — Илюшечка, та това е Жучка, твоята Жучка! Мамичко, че това е Жучка! — И едва не плачеше.
— Пък аз хич не се досетих! — извика огорчен Смуров. — Гледай го ти Красоткин, казах ви, че той ще намери Жучка и ето че я намери!
— Ето че я намери! — радостно се обади и друг някой.
— Браво, Красоткин! — иззвънтя трето гласче.
— Браво, браво! — завикаха всички момчета и почнаха да ръкопляскат.
— Но чакайте, чакайте — мъчеше се Красоткин да надвика всички, — аз ще ви разправя как стана, най-важното е как стана, нищо друго! Аз я намерих, замъкнах я у дома и веднага я скрих в къщи, заключих я и на никого не съм я показвал до последния ден. Едничък само Смуров научи преди две седмици, но аз го уверих, че това е Перезвон, и той се досети, пък аз междувременно научих Жучка на всичко, вие ще видите, ще видите само какви номера знае! Затова я учих, та да я доведа, старче, обучена, шлифована: да видиш, старче, каква е твоята Жучка сега! Няма ли малко месо, тя сега ще ви покаже такъв номер, че ще паднете от смях — месо, някакво парченце, а, няма ли?
Щабскапитанът се завтече стремглаво през коридора в стаята на хазаите, където се готвеше и щабскапитановото ядене, а Коля, за да не губи скъпоценно време, страшно бързайки, викна на Перезвон: „Умри!“ И той изведнъж се завъртя, легна по гръб и замря неподвижно, вдигнал четирите си лапи нагоре. Момчетата се смееха, Илюша гледаше с предишната си страдалческа усмивка, но от всички най-много на „мамичка“ й хареса, че Перезвон беше умрял. Тя се смееше високо на кучето и почна да щрака с пръст и да вика:
— Перезвон, Перезвон!
— В никакъв случай няма да се вдигне, в никакъв случай — победоносно и справедливо възгордян извика Коля, — ако ще целият свят да вика; но аз щом викна — моментално ще скочи! Иси, Перезвон!
Кучето рипна и заподскача, скимтейки от радост. Щабскапитанът дотърча с късче варено говеждо месо.
— Не е ли горещо? — попита бързо и делово Коля, като вземаше парченцето. — Не, не е горещо, че кучетата не обичат горещо. Гледайте сега всички. Илюшечка, гледай, но гледай де, гледай, старче, защо не гледаш? Аз му я доведох, а той не гледа!
Новият номер се състоеше в това: точно на носа на неподвижно застиналото и протегнало муцунката си куче да се сложи вкусното късче месо. Нещастното куче, без да мърда, трябваше да стои с месото на носа, колкото му заповяда господарят, без да се наведе, без да мърда, ако ще и половин час! Но Перезвон го държаха само една-едничка минута.
— Яж! — викна Коля и късчето мигом прелетя от носа в устата на Перезвон. Публиката, разбира се, изрази възторжено учудване.
— Но как, как, нима само заради това, да обучите кучето, не сте идвали досега? — извика Альоша с неволен укор.
— Именно затова! — викна Коля най-простодушно. — Исках да го покажа в целия му блясък.
— Перезвон! Перезвон! — защрака изведнъж със слабите си пръстчета Илюша, мамейки кучето.
— Ти пък! Нека сам скочи в леглото ти. Иси, Перезвон! — тупна Коля с длан по леглото и Перезвон като стрела литна при Илюша. Илюша стремително прегърна главата му с двете си ръце, а Перезвон мигом му облиза бузата. Илюшечка се притаена до него, изпъна се на легълцето и скри от всички лицето си в неговата гъста козина.
— Господи! Господи! — възклицаваше щабскапитанът. Коля пак приседна на леглото при Илюша.
— Илюша, мога да ти покажа още нещо. Донесох ти; топчето. Помниш ли, веднъж ти говорих за това топче, а ти каза: „Ах, да можех и аз да го видя!“ Ето сега го донесох.
И Коля бързо измъкна от торбичката си малкия бронзов топ. Той бързаше, защото също беше твърде щастлив: друг път би изчакал да мине ефектът от Перезвон, но сега избърза, презирайки всяко бавене: „Тъй и тъй сте щастливи, на ви още щастие!“ Той самият беше вече твърде увлечен.
— Това нещо отдавна бях го харесал у чиновника Морозов — за тебе, старче, за тебе. То си стоеше ей тъй, останало от брат му, и аз го взех срещу една книжка от татковата библиотека: „Сродникът на Мохамед, или Лековитата глупост“. Стогодишна книжка, дрипава, излязла в Москва, когато нямало още цензура, а Морозов е любител на тези неща. Дори ми благодари…
Коля държеше топчето в ръка пред всички, тъй че те можеха да го гледат и да му се наслаждават. Илюша се понадигна и все така прегърнал Перезвон, с дясната си ръка, разглеждаше играчката с възхищение. Ефектът стигна най-висока степен, когато Коля заяви, че има и барут и може ей сега да стреля, „ако само това няма да обезпокои дамите“. „Мамичка“ незабавно помоли да й дадат да разгледа по-отблизо играчката, което беше тутакси изпълнено. Бронзовото топче на колелца й хареса ужасно и тя почна да го вози на коленете си. На молбата за позволение да се стреля тя отговори с пълно съгласие, без да разбира впрочем за какво я питат. Коля показа барута и сачмите. Щабскапитанът, като бивш военен, сам се зае с пълненето, като сипа съвсем малка порция барут, а сачмите помоли да се отложат за друг път. Сложиха топчето на пода с цев, насочена към празно място, натъпкаха във фалята три зърна барут и ги запалиха с кибрит. Изстрелът беше блестящ. Мамичка трепна, но тутакси се засмя от радост. Момчетата гледаха с мълчаливо тържество, но най-много блаженствуваше, гледайки Илюша, щабскапитанът. Коля вдигна топчето и веднага го подари на Илюша заедно със сачмите и барута.