Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Да-а-а! — отговори с дълъг шепот, задъхан Илюша.
— Черна муцунка, значи е от злите, от тези, дето се връзват — важно и твърдо отбеляза Коля, сякаш най-важното беше именно кученцето и неговата черна муцунка. Но всъщност истината беше, че той все още с всичка сила се мъчеше да надвие в себе си чувството, да не заплаче като „маляк“ и все още не можеше да го надвие. — Като порасне, трябва да се държи на верига, знам аз.
— То ще стане грамадно куче! — извика едно момче от тълпата.
— То се знае, дог, грамадно ще стане, ей такова, като теле — чуха се изведнъж няколко гласчета.
— Колкото теле, точно колкото теле — подскочи щабскапитанът. — Аз специално намерих такова, най, най-зло и родителите му са също грамадни и много зли, ей толкова високи от пода… Поседнете ей тук, на леглото при Илюша, или пък ако искате, тук, на миндера. Заповядайте, драги гостенино, дългоочаквани гостенино… С Алексей Фьодорович ли благоволихте да дойдете?
Красоткин приседна на леглото, в краката на Илюша. Той, макар че може би се беше подготвил по пътя как да почне непринуден разговор, сега решително беше изгубил нишката.
— Не… с Перезвон съм… Имам сега едно куче, Перезвон. Славянско име. Чака там… като му свирна, и ще долети. И аз имам куче — обърна се той изведнъж към Илюша, — помниш ли я, старче, Жучка? — изведнъж изтърси той.
Личицето на Илюшечка се изкриви. Той погледна страдалчески Коля. Альоша, който стоеше до вратата, се намуси и тайно кимна на Коля да не заговаря за Жучка, но той не забеляза или не пожела да забележи.
— Но къде е… Жучка? — попита Илюша с трепетлив гласец.
— А, братко, твоята Жучка — ехе! Няма я твоята Жучка!
Илюша млъкна, но се втренчи в Коля още веднъж. Альоша, уловил погледа на Коля, пак му закима с все сила, но онзи отмести пак очи, като се престори, че и сега не е забелязал.
— Побягнала е някъде и е изчезнала. Как няма да изчезне след такава почерпка — нареждаше безжалостно Коля, а същевременно като че почна да се задъхва от нещо. — Но затова пък аз имам Перезвон… Славянско име… Доведох ти го.
— Не-дей! — продума изведнъж Илюшечка.
— Не, не, непременно го виж… Ще се развеселиш. Аз нарочно го доведох… същото рунтаво като нея… Ще ми позволите ли, госпожо, да повикам тук моето куче? — обърна се той изведнъж към госпожа Снегирьова в някакво вече съвсем неописуемо вълнение.
— Не, не! — викна Илюша с отчаян глас. Укор запламтя в очите му.
— Да бяхте… — подскочи изведнъж щабскапитанът от сандъка до стената, на който беше приседнал — да бяхте… друг път… — измънка той, но Коля, неудържимо настоявайки и бързайки, викна изведнъж на Смуров: „Смуров, отвори вратата!“ И щом онзи отвори, той свирна със свирката. Перезвон стремглаво влезе в стаята.
— Рипай, Перезвон, изправи се горе! — развика се Коля, като скочи от мястото си, и кучето, застанало на задните си лапи, се изправи точно пред леглото на Илюша. Стана нещо неочаквано: Илюша трепна и изведнъж се устреми цял напред, наведе се към Перезвон и го загледа примрял.
— Това е… Жучка! — извика той изведнъж с разтреперано от страдание и щастие гласче.
— А ти кой мислеше? — със звънлив, щастлив глас се развика, колкото му глас държи, Красоткин и като се наведе към кучето, прегърна го и го вдигна към Илюша.
— Гледай, старче, виждаш ли, окото сляпо и лявото ухо разцепено, съвсем същите белези, които ти ми каза. По тези белези го намерих! Още тогава го намерих, скоро след това. Защото то не беше ничие, не беше ничие! — поясняваше той, обръщайки се бързо към щабскапитана, към съпругата му, към Альоша и после пак към Илюша. — Беше у Федотови, в задния двор, въртеше се там, но те не го хранеха, а пък то е селско, избягало от село… И аз го намерих… виждаш ли, старче, то тогава, значи, не е глътнало твоето залче. Да го беше глътнало, разбира се, щеше да умре, разбира се! Значи, успяло е да го изплюе, щом сега е живо. Пък ти не си забелязал, че го е изплюло. Изплюло го е, но все пак си е уболо езика, щом е заскимтяло тогава. Тичало е и е скимтяло, а ти си помислил, че го е глътнало. Трябва да е скимтяло много, защото кучетата имат много нежна кожа в устата… по-нежна от човека, много по-нежна! — викаше бясно Коля с пламнало и грейнало от възторг лице.
А Илюша не можеше дори да говори. Той гледаше Коля с големите си някак ужасно изцъклени очи, с отворена уста я пребледнял като платно. А да знаеше само Красоткин, който нищо не подозираше, колко мъчително и убийствено можеше да повлияе такъв момент върху здравето на болното момче, по никакъв начин не би му хрумнала такава шега, каквато направи. Но в стаята това беше ясно само на Альоша. Колкото до щабскапитана, той цял сякаш се превърна в съвсем малко дете.