Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Сънрайз се чудеше къде ли е този тезгях, защото му се искаше да опита някоя от ония стомни. Но го беше страх да попита. Сигурно трябваше специално разрешение, за да влезеш в тая кръчма. От друга страна, пиенето винаги му създаваше неприятности, тъй че може би беше по-добре, че Кръчмата на лабиринтите се намираше в някой град в далечен Малаз. А пък и там щеше да гъмжи от магове, а маговете го изнервяха. Особено Висшият маг Бързия Бен, който май беше бесен на Мъртвия Хедж по някаква причина. Бесен ли? Ядосан по-скоро. Но Мъртвия Хедж просто го беше подминал със смях, защото нищо не можеше да развали настроението му задълго.
Ефрейтор Ръмджъгс изникна пред очите му, поклащаше ханш. Въздъхна тежко и намести телесата си върху една бала.
— Каква тренировка! Човек да си помисли, че тия войници никога досега не са държали прилична жена в ръцете си.
— Добра нощ значи? — подхвърли Сънрайз.
— Кесията ми се изду, Съни, и тека отвсякъде.
Беше поизгубила тегло, също като приятелката си, Суитлард. Този поход почти ги беше изцедил двете. Но все още бяха големи, големи така, че да глътнат един мъж, и явно имаше много мъже, на които това просто им харесваше. Колкото до него, предпочиташе да може да напипа малко повече истинско тяло под цялата тази тлъстина. Още няколко месеца марш и щяха да са идеални.
— Ще почна да взимам пари и на тия, дето обичат да гледат. Защо трябва да е безплатно?
— Права си, Ръмджъгс. Нищо не бива да е безплатно. Но точно това ни различава нас ледериите от малазанците. Виждаме истината и това не ни е проблем. Малазанците само негодуват.
— Най-лошото са всичките тия предложения за женитба, които получавам. Не искат да спра работата си, разбираш ли, искат само да са женени за мен. Отворени са, признавам го. С малазанците май върви почти всичко. Нищо чудно, че са завладели половината свят.
Суитлард се присъедини към тях от другата страна на палубата.
— Кълна се в спаружената пишка на Блудния, едва вървя!
— Отпусни мръвките, мила — предложи й Ръмджъгс и й махна към една бала до фенера.
— Къде е Ноуз Стрийм? — попита Суитлард. — Чух, че щял да говори с Шефа. Да пробваме от тия, новите миции…
— Муниции — поправи я Ръмджъгс.
— Добре де, муниции. В смисъл, тоя меч, дето ми го дадоха, какво трябва да правя с него? Като малка ме бяха прибрали и ме накараха да очистя един обрасъл парцел, обаче само като ги видях ония мачете, повърнах и олях цялата Старшата на каторгата. Тръпки ме побиват, като видя ножове и разни остри неща — имам твърде много, което просто плаче за отрязване, ако ме разбирате.
— Нищо не можем да правим с тия, дето ги измисли Бейвдикт — каза Сънрайз. — Не и преди да слезем от тия баржи. А и тогава ще трябва да работим тайно. Шефа не иска някой да чуе за тях, нали разбирате?
— Но защо? — попита Суитлард.
— Щото, скъпа — провлече Ръмджъгс, — има други сапьори, нали? При Ловците на кости. Видят ли какво е измислил Бейвдикт, всички ще ги искат и докато се усетиш, всички прахове и смески са свършили и за нас нищо.
— Алчни копелета, ей!
— Тъй че внимавай да не казваш нищо, ясно? Дори когато работиш, искам да кажа.
— Разбрах те, Ръми. Нямай грижа за това — бездруго не мога една дума да кажа при всичките тия предложения за брак.
— И ти ли? Защо са толкова настойчиви тия, а?
— Деца — каза Сънрайз. — Искат деца, и то бързо.
— Че защо ще искат деца? — попита Суитлард.
Единственият отговор, който хрумна на Сънрайз, беше кофти и той се поколеба.
Ръмджъгс обаче се сети и въздъхна.
— Защото всички са сигурни, че ще умрат.
— Лошо. — Суитлард извади навито листо и го поднесе към фенера, полюшващ се до лявото й рамо. Щом краят задимя, го разпали и се отпусна. — Духове на бездната, почвам да се ядосвам.
— Кога за последен път си пила? — попита Ръмджъгс.
— От седмици вече не съм. Защо?
— И аз. Странно, как започват да се проясняват нещата.
— Странно, м-да.
Сънрайз се усмихна на себе си, като чу как Суитлард се опитва да говори в малазанския стил. „«М-да». Хубава дума. По-скоро цяло отношение, отколкото дума всъщност. С много значения при това. Малко като «да» и малко «е, майната му», и може би малко «всички сме заедно в тая гадост». Дума, която резюмира малазанците.“ Отпусна глава и въздъхна:
— М-да…
А двете кимнаха. Знаеше го и без да ги поглежда. „Стягаме се. Точно както Мъртвия Хедж каза, че ще стане. Точно така, м-да.“