Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
За щастие Лостара не проявяваше особен интерес към него и скритите му апетити отлитаха към безопасното въображение, където илюзиите придаваха блясък на жалките реалности. Разпадът замъгляваше подробностите, докато пламенното здраве и жизненост можеха само да накарат реалист като него да се задави от ирония. Смъртта в края на краищата играеше против шансовете с измамна ръка. Сериозно усилие струваше да намери човек справедливост и моралност в това кой живее и кой умира. Той често си мислеше за бутилката, към която посягаше, и си казваше: „Добре, аз поне знам какво ще ме убие. Какво да кажем за образеца на съвършен живот, покосен от бенка на гърба му, която дори не може да види? Какво да кажем за бляскавия млад великан, който се спъва в собствения си меч още в първата си битка и кръвта му изтича от срязана артерия още на трийсет крачки от врага? За идиота, който пада от стълбите? Шансове, не ми говорете за шансове — погледнете Данта на Хрътките, ако не ми вярвате.“
Все пак не жадуваше за компания, тъй че този разговор трябваше да почака. Омерзението му беше разочароващо и донякъде озадачаващо. Беше образован, нали? Ерудит, когато бе трезвен, а понякога и когато не беше трезвен. Способен да се смее весело като всеки низвергнат жрец без бъдеще. А колкото до собственото му саморазрушение, е, не беше стигнал чак толкова далеч, че да не си дава сметка за пакостите, които го придружаваха, нали?
Сигурно можеше да обикаля по палубите, но тогава нямаше да има друг избор, освен да позволи покварата на живото да го обгърне с цялата вмирисана настойчивост на толкова многото потни немити тела. Да не говорим за доловените откъслеци от жалки разговори, които го измъчваха, докато се провираше между проснатите по палубата хора — нищо не беше по-гадно всъщност от отдъхващи войници. Нищо не беше по-блудкаво, по-упадъчно — и по-искрено. На кого му трябва да му се напомня, че повечето хора са глупави, мързеливи или и двете едновременно?
Не, още след внезапното изчезване на Телораст и Кърдъл — почти преди месец вече — се чувстваше много по-добре с тези карти, особено с белите петна по тях, които толкова го привличаха. Трябваше да подхранват въображението му, дори усещането му за чудо, но не го обсебваха с това. Празните петна по пергамент и кожа бяха като празни обещания. Край на въпросите, провал в търсенето на познание. Бяха като забравени сънища, амбиции, изгорели на кладите толкова отдавна, че и една прашинка от пепелта не беше останала.
Толкова копнееше за такива бели петна, разпръснати по картите на собствената му история, карти, приковани по накъдрената кост, която бе вътрешността на черепа му, пещерните стени на душата му. „Ето ги твоите провали. Пещера от екот, загадка и истина. Ето ги планините, чезнещи в мъгли, за да не се появят никога. Ето ги реките, потъващи в пясъците, вечно подвижните пясъци. И небето, което гледа отгоре и нищо не вижда. Ето го, да, света зад мен, защото така и не бях кой знае какъв картограф, кой знае какъв проучвател на дела.“
„Избели лицата, заличи съдбите, остържи предателствата. Накисни тези карти, докато всички мастила се размътят, потекат и се отмият.“
„В края на краищата задачата на жреците е да предложат освобождение. И аз ще започна, като освободя себе си.“
„Това, виждате ли, е съблазънта на саморазрушението.“
И той гледаше замислено картите, всичките тези празни петна.
Реката бе обещание. Че би могла да измъкне ножа от ръката на Лостара. Мигновен блясък и го няма, завинаги. Наносите пък щяха да погълнат всичко, да превърнат съхранението и разпадането в едно и също. Тежестта на оръжието можеше да се опълчи на течението — това беше важно, начинът, по който ножът щеше да откаже да бъде отнесен. Някои неща можеха да направят това. Някои неща имаха нужната тежест, за да придобият своя собствена воля.
Можеше да последва ножа, но знаеше, че течението ще я дърпа и тегли, ще я върти и търкаля все напред, защото никой не е нож, никой не може да остане на едно място, колкото и упорито да се опитва.
Нож в ръката следователно беше стабилно и разумно решение. По-добре да не го дава на тези неспокойни води.
Червените мечове. Чудеше се дали онзи елитен отряд от фанатици все още служи на императрицата и кой ли е поел командването? Е, имаше много, достатъчно, та издигането да се окаже кърваво. Ако беше там, с тях, тя също щеше да се опита. Един нож в ръката следователно бе отговор на много неща. Раздразнението на адюнктата заради него граничеше с маниакалност, но тя не разбираше. В края на краищата едно оръжие трябва да се поддържа. Да е наточено, смазано, да се хлъзга бързо от канията. С този нож Лостара можеше да среже въжето си и да се освободи, когато поиска.