Торбарите [bg]

— Разбира се — казах аз и го погледнах. На влизане бях минал покрай вратата, на която пишеше МЪЖЕ. — Тук отзад.

— Ще ви видя там след пет минути — каза той и бързо излезе навън.

Видях го през прозореца как се присъедини към една от групичките и заговори оживено с хората там. Замислих се дали старчето не откача. Човек не можеше да определи; може би бе работил прекалено много и си мислеше, че се намира отново в нацистка Германия. Защото не виждах причина да бъде толкова тайнствен в разговора си с мен. В края на краищата, ние бяхме съюзници сега.

Загасих си цигарата в пепелника и се измъкнах навън. Той дори не ме погледна, когато минах покрай групичката на път за тоалетната. Влезе там веднага след мен. Очите му зашариха нервно към кабините.

— Сами ли сме?

— Мисля, че да — отвърнах аз и го погледнах. Чудех се как ли ще домъкна лекар насам в случай че съвсем откачи.

Той тръгна към кабините, отвори една след друга вратите и погледна вътре. Накрая, видимо доволен, се върна при мен. Лицето му беше напрегнато и бледо и ситни капки пот бяха избили по челото. Стори ми се, че започнах да се досещам какво е станало. Слънцето на Невада е убийствено, ако не си свикнал с него. Още първите му думи ме убедиха, че съм прав.

— Хер Корд — прошепна дрезгаво той, — войната няма да трае и шест месеца.

— Разбира се, че не — казах сговорчиво аз. От това, което бях чувал, първото нещо бе да се съгласяваш с тях, да се опиташ да ги успокоиш. Искаше ми се да си припомня второто нещо. Обърнах се към мивката. — Ето, ще ви напълня чаша во…

— Ще свърши още другия месец!

Това, което си мислех, сигурно бе изписано на лицето ми, защото устата ми зяпна от изненада.

— Не, не съм луд, хер Корд — увери ме бързо Щрасмер. — Не бих го казал на никой друг, освен на вас. Това е единственият начин, по който мога да ви се отплатя, че ми спасихте живота. Зная от какво значение е това за работата ви.

— Но… но как…

— Не мога да ви кажа нищо повече — прекъсна ме той. — Просто ми повярвайте. Следващия месец Япония ще е verfallen! — Обърна се и направо изтича през вратата.

Загледах се подир него, после пристъпих към мивката и си изплакнах лицето със студена вода. Чувствах се по-луд от него, защото започвах да му вярвам. Но защо? Не виждах смисъла. Е вярно, че изтласквахме японците назад, но те все още държаха Малая, Хонконг и Холандските източни индии и с тяхната философия на камикадзе само чудо би прекратило войната до един месец.

Все още мислех за това, когато се качихме с Мориси във влака.

— Знаеш ли кого срещнах? — попитах аз. Не го оставих да ми отговори. — Ото Щрасмер.