Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
– Не ста’а дума за мен – отвърна Арлен. – Имам много повече опит от теб, Рен. Опияняваш се от магията и т’ва не е безопасно. Знам го.
– Присмял се демон на ядрон! – извика Рена. – Ти го правиш и си си напълно наред.
– Ядроните да ме вземат, Рена, аз не съм наред! – извика той. – По нощите, даже усещам как се изменям и в този миг. Агресията, омразата към дневните хора. Т’ва е заради магията. Демонската магия. В малки количества те прави по-силен. Но прекалиш ли... те хваща дивото.
Той вдигна ръката си, покрита със стотици миниатюрни защити.
– Това, което направих, не е естествено. Още в началото ме накара да лудна, но с’а не съм и наполовина толкова разумен. – той сложи ръце на раменете ѝ. – Не искам да се случи т’ва и с теб.
Рена пое лицето му в ръце.
– Благодаря ти, че те е грижа – рече тя.
Той се усмихна и се опита да погледне надолу, но тя задържа лицето му и продължи да го гледа в очите.
– Но ти не си ми баща, нито съпруг, а и дори да беше, тялото ми пак щеше да си е мое и щях да правя с него каквото си поискам. Повече няма да живея, както другите ми казват, че е лесно. От сега нататък следвам само моя си път.
Арлен се намръщи.
– Своя си път ли следваш, или си се лепнала за моя?
Рена се опули и всеки мускул по тялото ѝ крещеше да се нахвърли срещу него и да започне да го рита, драска, хапе, докато не... Тя потръска глава и си пое дълбоко въздух.
– Остави ме на мира – каза тя.
– Върни се с мен в имението – отвърна Арлен.
– Да върви по ядроните проклетото ти имение! – изкрещя тя. – Остави ме на мира, демонски сине!
За един дълъг миг Арлен не отдели поглед от нея.
– Добре.
Рена стисна зъби, отказвайки да заплаче, докато го гледаше как си отива. Тя се вдигна на крака, изправи гръбнак въпреки болката и измъкна ножа си от овъглените останки на демона. Дори силният огън не беше навредил на ножа, който я погъделичка с пос-ледните искри на магията, а тя го избърса и прибра в канията на ханша си.
Дълго не мръдна от мястото си, след като Арлен си тръгна, и в нея се бореха две сили. Едната искаше да изкрещи и да се затича в нощта в търсене на демони, върху които да излее гнева си. Другата се чудеше дали Арлен не беше прав и я заплашваше всеки миг да падне на земята и да заплаче.
Рена затвори очи, прегърна болката и гнева и се отдръпна от тях. Истинско чудо беше колко бързо се успокои.
Арлен просто изпитваше прекалено голяма нужда да я закриля. След всичко, което беше направила, той все още не ѝ вярваше.
Сега тя се намираше отвъд всякакви емоции. Стъпи здраво на земята и започна първия шарукин, като всеки неин ход се преливаше в следващия. Опитваше се да вкара движенията толкова дълбоко в мускулите си, че те да ѝ идват от само себе си. Докато ги правеше, си припомняше всеки миг от битката тази нощ, търсейки начини да се подобри.
Дори другите да го смятаха за могъщия Защитен, Рена знаеше, че той просто си е Арлен Бейлс от Потока на Тибит, и демоните да я вземат, ако имаше нещо, което той може да прави, а тя не.
* * *
Това не мина толкова зле – саркастично си каза Защитения, докато си тръгваше. Не беше стигнал далече, когато седна, облегна се на едно дърво и затвори очи. Ушите му долавяха стърженето на гъсениците по листата. Ако Рена имаше нужда от него, той щеше да я чуе и да отиде при нея.
Прокле детинската си наивност, която не му бе позволила да види Харл в истинската му светлина. Когато Илейн се беше предложила на баща му, той я помисли за най-долното същество на света, а тя просто беше направила нужното, за да оцелее, както той сам беше постъпил в Красианската пустиня.
А Рена... Ако се беше върнал с баща си, вместо да избяга след смъртта на майка си, Рена щеше да дойде с тях във фермата, баща ѝ повече нямаше да я застрашава, а на нея щеше да ѝ бъде спестена смъртна присъда. Сега децата им щяха да са на възраст за обещаване.
Той обаче беше обърнал гръб на Рена, още една пътека към щастието, която беше изоставил, и в резултат на това животът му се беше превърнал в кошмар.
Не биваше да я взима със себе си. Беше постъпил егоистично. Направил го беше за себе си, щом я прокле да води този живот, само и само да спаси собствения си разум. Рена избра неговия път, защото вярваше, че няма нищо за губене, но за нея все още не беше късно. Тя не можеше да се върне в Потока на Тибит, но ако той успееше да я заведе в Хралупата на Избавителя, тя щеше да види, че на земята са останали и добри хора, хора, които искаха да се борят, без да предават единственото, което ги правеше човеци.