Изповядвам

– Така да бъде, мосю Виал. – И понеже цената вече беше уговорена, heer Аркан тихо призна: – Изключителна звучност.

Виал сложи калъфа на масата и отново го отвори. Видя ненаситния поглед на heer Аркан, който прошепна на себе си:

– Едно нещо знам – този инструмент ще носи много радост.

Николас Аркан остаря до цигулката си и я предаде на дъщеря си, клавесинистка, а тя – на своя племенник Нестор, композитора на известните фолклорни танци, а Нестор – на своя син, а синът – на един племенник и така, докато след десетки години Жул Аркан не направи куп грешки на борсата и прахоса състоянието си. А настиналата тъща живееше в Антверпен, както Аркан. Чудесен звук, съвършени пропорции и форма, приятна на докосване... Истинска кремона. И ако баща ми беше имал скрупули, ако Фойгт беше почтен човек и не беше се интересувал от цигулката; ако... аз нямаше да ти говоря за всичко това. Ако нямах сторионито, нямаше да се сприятеля с Бернат. Нито щях да се запозная с теб на един концерт в Париж. Аз щях да бъда друг и сега нямаше да ти говоря. Знам, че ти разказах всичко безредно, но главата ми е малко празна. Стигнах точно дотук почти без да имам възможност да прегледам всичко, което съм ти написал. Нямам смелостта да погледна назад; от една страна, защото, докато пишех за някои неща, плачех; и от друга – защото забелязвам, че всеки ден от главата ми изчезва по някой стол или някой рог на изобилието. И се превръщам в персонаж на Хопър, който гледа през прозореца или през живота с празен поглед и обложен език от толкова цигари и уиски.

Бернат погледна Адриа, той се забавляваше с един лист от глициния, който почти докосваше главата му. След кратко колебание се осмели да попита:

– Познато ли ти е това, което ти чета?

Адриа, след няколко секунди нерешителност, с виновно изражение, отговори:

– Трябва ли да ми е познато, господине?

– Не съм никакъв господин, аз съм Бернат.

– Бернат.

Но листото на глицинията беше по-интересно. А Бернат продължи да чете оттам, докъдето беше стигнал, когато Адриа казваше искам да ти кажа нещо, което непрекъснато ме занимава, скъпа моя: след като цял живот съм се стремял да размишлявам върху културната история на човечеството и съм се опитвал да свиря добре на един инструмент, който не ти дава да свириш на него, искам да ти кажа, че всички ние, ние и нашите чувства, сме една шшибана случайност. И че фактите се преплитат с постъпки и събития; а ние, хората, се срещаме, намираме се едни други или не се намираме и се разминаваме също случайно. Случайността е всичко; а може би нищо не е случайно, а вече е било предначертано. Не знам кое твърдение да приема, защото и двете са верни. И както не вярвам в Бога, не мога да вярвам и в някаква предначертаност, било то съдба или нещо друго.

Любима, късна нощ е. Пиша пред твоя автопортрет, който изразява твоята същност, защото ти умееше да я уловиш. И пред двата пейзажа на моя живот. Един съсед, Каререс от трети етаж, струва ми се, оня, русият, високият, сещаш ли се?, зат­варя твърде шумно вратата на асансьора, като се има предвид кое време е. Лека нощ, Каререс. През всичките тези месеци пишех от другата страна на ръкописа, където се опитвах да размишлявам, безус­пешно, върху злото. Напразно пропиляно време. Листове, надраскани от двете страни. От едната страна – провалилото се разсъждение; от другата – разказът за моите дела и моите страхове. Успях да ти кажа хиляди неща за моя живот, може да не са точни, но са истински. И мога да ти говоря, мога да допускам или да измислям разни неща за живота на моите родители, които съм мразил, осъждал, презирал, а сега малко ми липсват.