Тетрарх [bg]

— Странно е, че до този момент не сме се натъкнали на още лиринкси.

— По това време всички боеспособни създания ще се намират на повърхността, а останалите ще са се евакуирали.

Преодоляха пореден завой.

— Мисля, че остава малко — каза Триор, загледана в линиите, танцуващи върху навигационния ствол. — И…

Конструктът внезапно спря и се спусна върху пода на прохода. Аахимата раздвижи лоста, но нищо не се случи.

— Какво става? Не виждам никакви излъчвания. Минис, усещаш ли нещо?

— Не, но зная, че се приближаваме. Почти мога да видя мястото в съзнанието си, както го видях във видението.

— Изглежда скрутаторът е успял да блокира възлопресушителя — каза Ниш.

Тя поклати глава.

— Не би ни се отразило. Конструктите не използват това поле. Именно по тази причина Флид толкова отчаяно искаше да се сдобие с подкрепата ни. Долавям нещо…

— Какво?

— Не зная какво, точно това е проблемът. Нещо странно, което не ми харесва. — Воят отново се разнесе. — Излъчването се върна.

Но за колко дълго?

Триор насочи конструкта напред с цялата бързина, която позволяваха тунелите. Отвъд един от завоите я очакваше друг, изключително остър. По някакъв начин тя успя да го преодолее, отървавайки се единствено с леко остъргване. Следващ ъгъл ги отведе в разширяваща се пещера. Аахимата спря.

— Какво е това? — каза Ниш.

Пещерата бе изпълнена с черна мъгла. Отне му дълго време да различи бликащия в средата на подземието асфалтов фонтан — тъмно бълбукащо цвете, издигащо се на четвърт човешки бой.

— Можем да го заобиколим — рече механикът.

— Тук не би трябвало да има нещо подобно. — Тревожно смръщена, Триор се бе загледала в навигационните прибори. — Прекалено рано е за подобни избликвания.

— Възможно е асфалтът да си е проправил път насам.

— Не и толкова бързо. — Тя насочи машината напред. — Погледни стъпките, които минават през него. Този фонтан е избликнал съвсем наскоро.

Без проблем заобиколиха изблика, но близо до другия край на залата върху им връхлетяха черни мехурчета, оставили тъмни дири по прозрачния панел.

— Не знаех, че асфалтът може да лети из въздуха — отбеляза Ниш.

— Не може! — мрачно промърмори аахимата. — Навлезли сме в странността на възлопресушителя. Силата, която извлича от полето, трябва да отива някъде. На въпросното място реалността… отстъпва.

— По-добре да побързаме.

— Вече сме закъснели! — провикна се Минис. — По-бързо, Триор.

— Страхувам се да увелича скоростта.

— Та ти дори я намаляваш!

— Излъчването е слабо тук.

— Не би ли трябвало силата му да нараства едновременно с приближаването ни до възловата точка?