Подземията на Чикаго

Зад мен настъпи някакво раздвижване, но очите ми останаха заковани върху лицето на Рей Рей.

— Предполагам, че доставчикът на Ли е ченге — добавих.

Лекото повдигане на веждите показа, че съм си спечелил още една минута.

— Защо мислиш така?

— Килото, което намерихте горе. На плика личат следи от оранжев стикер — от онези, с които в полицията маркират веществените доказателства. Някой го е задигнал от склада и го е занесъл на Ли, а той го продава на вас.

— Има нещо такова — кимна Рей Рей.

— А днес някой е решил да отстрани Корееца и да работи директно с вас — подхвърлих.

— Може би си ти?

— Не съм — поклатих глава аз. — Ти знаеш, че съм бивше ченге. Нямам представа откъде, но знаеш. И стигаш до заключението, че съм дошъл тук, за да задигна дрогата. Може би за да я върна на ченгетата, които са ти я продали.

Рей Рей махна с дулото на пистолета ми към бръснатия череп, който държеше в ръце желязна лопата.

— Моят човек Джейс има намерение да изкопае една хубава дупка в тунела специално за теб — информира ме той.

— Я ми кажи защо убивам този човек, свивам му кокаина, а после сядам да чакам появата ви? — подхвърлих аз.

— Всеки върши глупости — сви рамене Рей Рей.

— Ако наистина си убеден, че съм свил дрогата, вече щях да съм мъртъв.

Разнесе се протяжен звук. Някъде в мазето се включи котлето на парното отопление.

— Откъде ме познаваш, Рей?

Той се замисли за миг, после махна с ръка. Джейс влезе в тунела и започна да копае. Уловили кимането му, останалите мълчаливо се оттеглиха. Останахме сами.

— Деветдесет и осма — промълви главатарят на бандата, заковал поглед в една дълбока цепнатина във вратата на мазето. — Бях още хлапе. Веднъж те видях на „Парцела“.

— Ей сега минах от там. Някой го е превърнал в хубава жилищна сграда.

— Имам предвид онова време.

Знаех за какво говори Рей Рей. Получих информацията през април 98-а, точно когато времето започваше да омеква. Появих се на мястото с екип криминалисти, въоръжени с лопати. Оградихме мястото с полицейска лента и започнахме да копаем. Аз открих първото тяло под купчина черни и зелени найлонови торби. Лицето на жената беше замръзнало в озъбена усмивка. Не я познавах. Продължихме да копаем и скоро се натъкнахме на втори труп, а след това и на трети. Телата се оказаха общо девет, всичките на жени. Някои бяха удушени, но повечето бяха съсечени с нещо остро — по мнението на патолога с брадва или права лопата.

— Онзи април беше направо горещ — промълви Рей Рей, връщайки се към миналото със заслужено уважение. — Тогава за пръв път помирисах мъртвец. — Замълча, после добави: — Струпаха се куп репортери. Гледах те как разговаряш с тях.

Мястото на срещите с медиите беше паркингът пред някаква погребална агенция, а времето — три следобед. Избрах този час, защото беше най-горещият през деня, а паркингът на агенцията, защото беше от подветрената страна на „Парцела“. Десет минути въпроси и отговори бяха напълно достатъчни за телевизионните репортери, които държаха камерите на сянка и снимаха отдалеч. Така миризмата беше поносима. Представителите на печатните медии бяха друга работа. Далеч по-настойчиви. Един-двама се добраха директно до мястото на разкопките, но това нямаше значение. На никой не му пукаше от вестниците. Ченгетата гледаха единствено да избегнат камерите.