Клия [bg]

— Странно как някакви случайни неодушевени предмети понякога могат да предизвикат пълен емоционален срив; любов, причинена от кучешки зъб, омраза, породена от късогледство, страст, подхранвана от космати ръце. Ала най-накрая онова, което го отврати окончателно, беше зеленият гумен предпазител на пръста ми. Не можеше да понася върху тялото си допира на ръка с показалец в гумен предпазител. Но аз трябваше да го нося, защото пръстът ми отново бе започнал да забира; нали знаеш, че страдам от една малка екзема, която ми прави номера от време на време, обикновено когато съм смазан или превъзбуден. Дори понякога успява да пробие през дебелата коричка от синкав метален. Какво ли не опитах, ала без резултат. Може би подсъзнателно съм подхранвал отвращението му, така както младеж неволно подхранва собственото си акне? Кой знае?

След време, разбира се, историята приключи, както свършва всичко, дори, както се предполага, и самият живот! Нямаше достойнство в страдание като моето — безмълвно като животно, измъчвано от непоносими рани, до които езикът му не стига. Именно тогава си спомних едно наблюдение в твоя ръкопис относно грозотата на моите ръце. И защо не съм ги отсякъл и захвърлил в морето, както ти съвсем уместно ми препоръчваш? И този въпрос се загнезди в ума ми. Тогава сетивата ми бяха притъпени от опиати и алкохол и реших, че нищо няма да усетя. Така или иначе, направих опит да се отърва от ръцете си. Ама ти не можеш да си представиш колко хрущяли и жили има по тях! И се оказах в положението на онези глупаци, които тръгват да си прерязват гърлото, обаче опират до хранопровода, а там вече е трудно. И разбира се, винаги оживяват. А при мен болката беше толкова страшна, че най-накрая се отказах и точно тогава се сетих за Петроний. (Ролята на литературата в нашия живот!) Напълних ваната с гореща вода и легнах вътре. От това обаче кръвта ми не потече, или беше вече свършила? Малкото, което успях да изцедя — няколко черни съсирека — имаше цвета на асфалт. Тъкмо се канех да опитам някой по-сигурен начин да облекча любовната си мъка, когато Амарил нахълта с ругатни и ми изля в устата силно успокоително, което трябваше да действа двайсет и четири часа. Въпросното време използва, за да приведе в ред тялото и стаята ми. След това бях много болен — от срам, предполагам. Да, предимно от срам, разбира се, въпреки че бях силно отпаднал от крайностите, на които се бях подложил. Оставих се в ръцете на Пиер Балб, който ми извади зъбите и ме снабди с това тук тракащо като кастанети чене — истинско произведение на изкуството. Ар нуво! Амарил направи опит да анализира състоянието ми — но какво да каже човек за тази доста приблизителна наука, която в единия си край опира до антропологията, а в другия — до теологията? Има много неща, които все още не се знаят: например това защо човек коленичи в църква — защото коленичи и когато прониква в жената; или защо обрязването води началото си от подрязването на лозата — защото без него ще избуят листата и няма да има плодове! Не изповядвах никаква философска система, на която да се опра, както бе направил Да Капо. Спомняш ли си как Каподистрия обясняваше природата на вселената? „Светът е биологично явление, което ще изчезне, когато всеки мъж е имал всички жени, и всяка жена — всички мъже. Очевидно, че това не би могло да стане много бързо. А междувременно нищо друго не може да се направи, освен да подпомагаме силите на природата, като здраво тъпчем гроздето. Що се отнася до живота ни след смъртта — от какво друго може да се състои той освен от пълна насита? Играта на сенките в рая — красиви кадъни прекосяват екраните на паметта, вече нежелани, вече нежелаещи да бъдат желани. Най-накрая и двете страни притихват в покой. Но не е възможно да стане веднага. Нужно е търпение. Затова, аванти!“ Докато лежах, имах предостатъчно време да мисля. Вслушвах се в скърцането на плетения стол и шумовете, които долитаха откъм улицата. Добрите ми приятели често ме посещаваха, носеха ми подаръци и подхващаха разговори, от които ме заболяваше главата. Така постепенно изплувах на повърхността — бавен и безкрайно дълъг процес. Тогава си казах: „Животът е господарят. Ние живеем срещу природата на собствения си интелект. Истинският учител е търпението, издръжливостта.“ Наистина, бях научил един урок, но на каква цена!