Клия [bg]

IV

Отново се разхождах по улиците на лятната столица, крачех под лъчите на пролетното слънце и безоблачното, кипнало от престрелки синьо море — полусънен и полубуден, — чувствах се като Адам от средновековните легенди: с тяло, направено от компонентите на света, чиято плът е пръст, костите — камъни, кръвта — вода, косата — трева, зрението — слънце, дъхът — вятър, мислите — облаци. Чувствах се безтегловен като след дълга изтощителна болест, сякаш плувах във въздуха, носех се над плитчините на Мареотис, белязани от всевечните приливи и отливи на неговите апетити и желания, породени от историята на това място; древен град, а отколешните му жестокости, непокътнати от вековете, са вдигнали стан в пустинята край езерото. Вървя по вдълбаните прорези на познати улици, плъпнали във всички посоки като лъчите на морска звезда, идват откъм центъра, а той е там, във вечното жилище на своя основател. В паметта ми отекват познати стъпки, забравени сцени и разговори, изскачат ненадейно пред взора ми направо от околните дувари, кафенета и зарешетени прозорци на стаи с олющени тавани. Александрия, принцеса и кокотка. Царски град и anus mundf13. Никога няма да се промени, докато тук расите продължават да се смесват и кипят като шира в казан; докато улиците и площадите продължават да гъмжат и клокочат във ферментацията на несъвместими страсти и омрази, яростни буйства и безжизнена вялост. Плодовита пустош от човешка любов, осеяна с белеещите кости на безброй изгнаници. Източени палми и минарета празнуват женитба високо в небето. Кошер от бели къщи се е наредил в шпалир от двете страни на тези тесни, глухи улици от кал, които по мръкнало отекват с воя на арабска музика и с писъците на момичета, нетърпеливи да се отърват от някои досадни ципи на тялото си (сякаш им пречат да вървят), предлагайки в нощта онези страстни целувки, на които парите не гледат с лошо око. Тъгата и блаженството на живота в този човешки котел, който продължава рода си, за да се увековечи, съпътстват безкрайния цикъл от възраждане и изтребление, сам по себе си назидателен, защото учи и реформира по силата на унищожителната си мощ. („Човек се люби единствено за да се увери в собствената си самота“, каза веднъж Пърсуордън, а при друг случай Жюстин допълни мисълта му като музикална кода: „Най-хубавите любовни писма на една жена са винаги адресирани до мъжа, когото мами“, и тя вирна вековния си профил и излезе на балкона, сякаш увисна над осветения град, където дървесните листа приличаха на изрисувани от електрическите реклами, където гълъбите се щураха като прокудени бездомници…) Голяма пита мед от лица, мимики и жестикулации.