Вещицата [bg]

Още десет.

Бащата на Хелен бе разбирал значението на рутината. Понякога Коге все още му липсваше, макар това чувство да бе слабост, която не искаше да си позволява. Коге получи инфаркт преди близо десет години и оттогава никой не бе могъл да го замени.

Последна. Джеймс се изправи след стоте си бързи лицеви опори. Дългите години военна служба го бяха научили да цени отличната физическа подготовка.

Погледна часовника. Осем и една минута. Изоставаше. Когато си беше у дома, винаги закусваше в осем нула нула.

— Закуската е готова! — викна Хелен, сякаш прочела мислите му.

Джеймс сбърчи чело. Щом го викаше, значи бе забелязала, че е закъснял.

Избърса потта си с кърпа за ръце и влезе от верандата във всекидневната. Кухнята беше в съседство и той усети мириса на бекон. Винаги ядеше едно и също за закуска. Бъркани яйца с бекон.

— Къде е Сам? — попита той, когато седна и начена яйцата.

— Още спи — каза Хелен и му сервира перфектно хрупкав бекон.

— Часът е осем, а той още спи?

Раздразнението забръмча като мушица около тялото му. Напоследък винаги ставаше така, когато мислеше за Сам. Да спи в осем сутринта. На неговите години Джеймс лятно време трябваше да става в шест и да работи до късно вечерта.

— Събуди го — каза той и отпи стабилна глътка кафе, която бързо изплю обратно в чашата. — Какво, по дяволите? Без мляко?

— Ох, извинявай — каза Хелен и взе чашата от ръката му.

Изля кафето в мивката, сипа му ново и добави малко червено мляко[12].

Сега вкусът му беше както трябва.

Хелен излезе бързо от кухнята. Чуха се пъргави стъпки нагоре по стълбата, последвани от мърморещи гласове.

Раздразнението се завърна. Същото раздразнение, което Джеймс чувстваше, когато с взвода имаха мисия и някой войник опиташе да се скатае, защото го беше страх. Джеймс не проявяваше разбиране към подобно поведение. Ако си избрал да се присъединиш към армията, особено в страна като Швеция, където разпределението в чужда военна зона беше напълно доброволно, то трябваше да вършиш работата, която ти се полага. Страхът бе нещо, което оставяш у дома.

— За какво е тази паника? — изръмжа Сам, когато се появи лежерно в кухнята. Боядисаната му в черно коса беше още рошава. — Защо трябва да ставам по това време?

Джеймс сключи ръце върху масата.

— В този дом не си проспиваме дните — каза той.

— Ама аз нямам лятна работа, какво се очаква да правя през деня, по дяволите?

— Не ругай!

Хелен и Сам подскочиха. На Джеймс му причерня пред очите от гняв, затова си наложи да поеме няколко дълбоки глътки въздух. Трябваше да запази контрол. Над себе си. И над това семейство.