Мечът на Ликтора [bg]

— Не. Няма ли да отвориш чекмеджето? Нали си смел. Не искаш ли да ги видиш?

— Вярвам ти. Щом казваш, че в чекмеджето има топчета за прашка, значи наистина са там.

— Но не вярваш, че съм ги повърнала. Не те виня. Нямаше ли някаква приказка за дъщерята на ловец, която била благословена от пардал и проговорела ли, от устата й се сипел черен кехлибар? А после снаха й й откраднала благословията, само че от нейната уста изскачали жаби? Помня, че съм чувала да я разказват, но тогава ми се стори нелепа.

— Как може някой да повръща олово?

Доркас се засмя, но в смеха й нямаше веселие.

— Лесно. Много, много лесно. Знаеш ли какво видях днес? Знаеш ли защо не можех да говоря с теб, когато ме намери? А аз наистина не можех, Севериън, кълна ти се. Ти си помисли, че просто съм ти сърдита, или се инатя, знам. Но не беше така — бях се превърнала в нещо подобно на камък, безсловесна, защото нищо нямаше значение, а и сега не съм сигурна, че не е така. Съжалявам обаче за онова, дето казах — че не си смел. Смел си, знам. Само дето не изглежда смело, когато правиш разни неща на бедните затворници тук. Беше толкова смел, когато се би с Аджилус, и по-късно, когато за малко да се сбиеш с Баландерс, защото мислехме, че ще убие Йолента…

Отново се умълча, после въздъхна.

— О, Севериън, толкова съм уморена.

— Исках да поговоря с теб за това — казах аз. — За затворниците. Искам да разбереш, дори и да не можеш да ми простиш. Това ми е професията, нещото, за което са ме обучавали още от детските ми години. — Наведох се и хванах ръката й. Стори ми се крехка като пойна птичка.

— И преди си ми го казвал. Разбирам, наистина.

— И мога да го правя добре. Доркас, точно това не разбираш. Изтезанията и екзекуциите са изкуство и аз притежавам усета, дарбата, благословията. Този меч и всички инструменти, които използваме, оживяват в ръцете ми. Ако бях останал в Цитаделата, можех да стана учител. Доркас, слушаш ли ме? Разбираш ли нещо от това, което ти говоря?

— Да — каза тя. — Донякъде, да. Обаче съм жадна. Ако си приключил с пиенето, налей ми малко вино, моля те.

Налях чашата едва наполовина, от страх че може да я разлее върху постелките.

Тя седна в леглото — не бях сигурен, че ще може да го направи, докато не ме опроверга с действията си — надигна стъклената чаша и когато я пресуши до дъно, я метна през прозореца. Чух как се строши на улицата долу.

— Не искам да пиеш след мен — каза тя. — А знаех, че ще го направиш, ако не изхвърля чашата.

— Значи смяташ, че каквото и да ти има, е заразно?

Тя отново се засмя.

— Да, но ти вече си го прихванал. Заразил си се от майка си. Със смърт. Севериън, ти така и не ме попита какво съм видяла днес.