Мечът на Ликтора [bg]

— Веднъж ми каза, че ти приличам на вампир, защото ядях нар и устните ми се бяха боядисали в червено. Тогава това ни се стори смешно. Помниш ли? — (Тогава бяхме на едно поле в границите на Несус, бяхме спали край театъра на доктор Талос, а на сутринта пирувахме с плодовете, разпилени по земята от публиката, която си беше плюла на петите предната вечер.)

— Да — каза Доркас. — Искаш пак да се засмея, нали? Боя се обаче, че повече никога не ще мога да се смея.

— Искаш ли вино? Дадоха ми го безплатно и не е толкова лошо, колкото очаквах.

— За да ме развесели ли? Не. Според мен човек трябва да пие само когато му е весело. Иначе в чашата ще намери още скръб и нищо друго.

— Една глътка поне. Ханджийката ми каза, че ти е било лошо и цял ден не си хапнала.

Златната глава на Доркас се размърда върху възглавницата, когато тя се обърна да ме погледне. И понеже изглеждаше напълно будна, си позволих да запаля свещта.

Тя каза:

— Носиш дрехата си. Сигурно си я уплашил до смърт.

— Не, не от мен се беше уплашила. В момента се налива с каквото намери.

— Държа се добре с мен — много е мила. Не я съди, че е решила да пие по това време.

— Не я съдя. Няма ли все пак да хапнеш нещо? В кухнята сигурно има храна, ще накарам ханджийката да донесе от всичко и ще върна нещата, които не ти харесат.

Нещо в думите ми накара Доркас да се усмихне едва-едва.

— Цял ден връщам храната. Това е имала предвид, когато ти е казала, че ми е било лошо. Или беше по-конкретна? Повръщах. Мислех, че миризмата още се усеща, макар че бедната женица почисти, колкото можа.

Доркас млъкна за миг и подуши въздуха.

— На какво ми мирише? Опърлен плат? Сигурно е от свещта, но едва ли ще можеш да подрежеш фитила с този твой огромен меч.

— Предполагам, че е от плаща ми — казах аз. — Озовах се твърде близо до един огън.

— Бих те помолила да отвориш прозореца, но виждам, че вече е отворен. Течението май ти пречи. Свещта пращи от него. Замайва ли ти се главата от треперливите сенки?

— Не — казах аз. — Не е проблем, стига да не гледаш право в пламъка.

— Ако се съди по изражението ти, в момента се чувстваш така, както се чувствам аз винаги когато съм близо до вода.

— Следобеда те заварих да седиш досами брега на реката.

— Знам — каза Доркас и се умълча. Мълчанието й се проточи толкова много, че се уплаших дали някога ще проговори пак и дали патологичната мълчаливост (вече бях сигурен, че става въпрос точно за това), която я бе обладала преди, не се е върнала.