Дарът на змията [bg]

Сажденото чудовище

Локлайн не представлява нито хълмист терен, нито равнинен. Там няма планини, но възвишенията може да са доста високи. Има купища езера, потоци и гори, безброй гори. И мъх, и папрат и комари, и горски поляни, покрити с висока трева. Има и плодове и безброй птици. Тук живеят повече хора, отколкото в Хьойландет. Селата са разположени по-гъсто едно до друго и са по-големи. Някои разполагат с повече от една мелница и с повече от една кръчма. Но въпреки това няма големи градове като Дунарк или Дракана.

В Локлайн няма графове. Селата носят имена като Кеделстед3, Снедкербю4 и Тоубю5, и това говори само за себе си. Във всяко населено място тук има по трима-четирима уважавани занаятчии, които са сред най-добрите в бранша. Хората идват отдалеч, за да се учат на грънчарство при майстора грънчар Лауренц в Лербю6 или при майстора ковач Ханнес в Кеделстед. А ако селото трябва да вземе някакво решение, тази задача обикновено ляга върху плещите на майсторите.

Пристигнахме в Лербю привечер на десетия ден след като напуснахме Скайарк. Утре сутринта Астор Ская отново щеше да отвори портите и макар хората да следяха за Сезуан, рискът той да успее да премине покрай тях, бе значително по-голям. Не ми се вярваше пазачите да спираха всеки пътник и да го караха да си показва пъпа.

Ние обаче бяхме използвали тези дни добре. Сега бяхме на много мили разстояние от Хьойландет, а голяма част от пътеките, по които бяхме минали, бяха скрити и лъкатушещи. Дори бяхме успели да продадем сивушката и да купим един малък прегърбен работен кон, само за да изглеждаме по-различно. Мама пък бе скрила знака на Жрицата под блузата си и бе избягвала да поглежда когото и да било в очите, за да не може след това да се говори, че оттук бе минала Жрица на срама.

Нямахме намерение да спираме в Лербю, но точно когато минавахме през площада между ковачницата и странноприемницата, се чу силно изпукване и каруцата заплашително се залюля. Мама веднага спря коня и нареди на Роза и Мели да слязат от каруцата. Когато тя самата скочи на земята, прозвуча трясък, после изскърцване, едното предно колело се откъсна и каруцата сякаш падна на колене и се наклони на една страна. Чернушкото зари с крака, за да не падне, а Нико побърза да го освободи от теглича.

— Ох — възкликна една жена, която вадеше вода от кладенеца. — Това не изглежда добре.

И не беше добре. Предната ос бе счупена, а половината от багажа ни бе разпилян по твърдите печени глинени плочи на площада.

— Така не можете да продължите — допълни жената.

За това можех и сам да се досетя. Аз я погледнах уморено и може би щях да й скръцна със зъби в отговор, ако бях забелязал дори зрънце злорадство в усмивката й. Но не беше така. Тя просто искаше да помогне.