Наследството на Армадата [bg]

Не. Това не е начинът. Това няма да я върне. Завинти капачката и хвърли плоската бутилка обратно в сака.

После в главата му се появи ужасната мисъл, която го блъсна с такава сила, че ръката му отново посегна към бутилката.

Ако не става въпрос за откуп, защо е всичко това?, прозвуча в съзнанието му гласът на Джулиан Максуел.

А след това се появи и собственият му отговор, под формата на далечно ехо: Трябва да направите преоценка на цялата ситуация… Трябва да вземете под внимание и други причини…

Ами ако всички грешим? Ако възприемаме ситуацията по напълно погрешен начин? Аз, полицията, ръководството на компанията, Амал? Какво би се случило тогава? Ами ако изобщо не става въпрос за Роджър Форсайт? А мишената на похитителите е била съвсем друга?

Например Брук?

Тази мисъл беше толкова шокираща, че го накара да загуби ориентация. Но беше възможна. Налудничава, но възможна. Форма на някакво отмъщение, насочено към него. Болно и извратено наказание за нещо, което беше извършил в миналото. Организирано от някой роднина на човек, когото беше убил или вкарал в затвора. Например брат на Джак Глас, ако изобщо имаше такъв? Или от някой от многобройните врагове, които си беше създал през годините? Оцелял въпреки всичко и на свобода?

Но ако бе така, нима похитителят нямаше да пожелае да сподели истината с него просто за да му причини допълнителна мъка? Нямаше ли да го потърси в „Льо Вал“?

А може би са го направили, изведнъж си помисли той. Може би обаждането е дошло след отпътуването му. Може би в този миг телефонът в празната му къща звъни, може би самотният компютър вече сигнализира за постъпващ имейл.

Я се овладей!, гневно си заповяда той. Джеф е там и щеше да те предупреди, ако има нещо.

Но мисълта си остана. В комбинация с ужасните видения, които продължаваха да се въртят в главата му.

— Ще те открия, Брук — каза на глас той. — Ще те…

Гласът му заглъхна. Бен отпусна глава върху възглавницата на Брук и стисна дрехите й. Като дете, което търси успокоение. Погледът му се замъгли, сълзите му започнаха да мокрят горнището на пижамата. Болката стана непоносима.

Остана свит върху леглото в продължение на почти цял час, забил поглед във вратата. Молеше се тя да се отвори, Брук да влезе и да му се усмихне. Но времето течеше, а вратата си оставаше затворена. Той протегна ръка и изключи нощната лампа. Дълго остана неподвижен в мрака с широко отворени очи. После бавно потъна в неспокойна дрямка.