Смъртта на магьосника
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #14
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-013-2
- Переводчик: Ива Дончева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Смъртта на магьосника». Краткое содержание книги:
И преди Ранулф да може да отговори, сър Хю, звънтейки с шпорите си, бе вече на половината път надолу по стълбите.
Ранулф затвори очи. В продължение на няколко мига той проклина Корбет. Старият господар Кисела физиономия очакваше Ранулф да го последва, затова не бе заключил стаята. Ранулф се загледа в железния сандък в долния край на леглото. Изглеждаше достатъчно надежден да съхрани това, което Корбет наричаше «Съкровища на Съвета» — сборници от тайни ръкописи със символи. Те съдържаха шифрите и тайните писания на Пазителя на тайния печат, чрез които той обикновено общуваше с шпионите си: от Бърик-он-Туийд в Шотландия до владенията на рицарите от тевтонския орден — далече на изток от река Рейн. Както винаги, Корбет носеше тези, че и други тайни книги със себе си, за да може ежедневната работа на Съвета да продължава, а и за да се опита да разчете тайнствената загадка на отец Роджър.
— А аз съм свидетел — прошепна Ранулф.
Той бе стоял рамо до рамо с Корбет чак докато свещите съвсем се стопяха в стаите на Съвета в Уестминстър, в Тауър и дори в имението Лейтън. Корбет пренебрегваше лейди Мейв и децата, напълно погълнат от задачата си, но само се разочароваше все повече и повече.
Ранулф отиде до сандъка, приклекна и провери трите здрави ключалки, изработени от истински майстор. После духна свещта, заключи вратата отвън, взе ключа и се затича по стълбите към собствената си стая. По му се искаше да се разходи из замъка и случайно, разбира се, да срещне лейди Констанс. Може би щеше да успее да я убеди да поседне с него на някоя от пейките под прозорците? Умът му жужеше от всевъзможни галантни изрази, късчета поезия, подходящи усмивки и тънки комплименти, които всеки благородник би трябвало да отправя към една дама. Но сега имаше по-належаща работа за вършене. Ранулф не можеше да забрави последното съвещание на Тайния съвет в Уестминстър. Гневният Едуард Английски риташе като уличен побойник столове и табуретки и удряше по масата като разглезено дете, докато Корбет обясняваше как тайнописът на монаха не може да бъде разгадан и как може би ще научат повече след срещата с дьо Краон. Щом съвещанието приключи, кралят придърпа Ранулф настрани, както правеше все по-често, и го притисна към стената, забил пръст в гърдите на писаря, докато му шепнеше в ухото. Предупреждението беше просто: кралят обичаше Корбет като брат, а дьо Краон бе по-опасен и от най-отровната змия из тревата. Едуард накара Ранулф да се закълне в живота си, че ако дьо Краон заплаши Корбет или нещо по-лошо — го нарани, Ранулф ще му вземе главата.
— Но той е дипломатически пратеник! — възкликна Ранулф, хем уплашен, хем поласкан от вниманието на краля.
— Ами тогава ще стане мъртъв дипломатически пратеник — усмихна се сухо кралят. — Не ти казвам буквално да му вземеш главата. Ще се задоволя и само да умре при някаква злополука. Знаеш ли какво е «злополука», мастър Ранулф?
— Да, твое величество.
— Браво — кралят се усмихна и заби още по-надълбоко пръста си. — Защото, ако се провалиш, може и на теб да ти се случи някоя злополука.
Четвърта глава
Свободната воля се запазва при всякакви случаи.