Смъртта на магьосника

— Учил си в Париж, сър?

— Ами да, така е, милорд — Болингбрук нарочно отговори на английски. — Но трябваше да прекратя обучението си по известни причини.

— Ако някога дойдеш отново — усмивката на дьо Краон се стопи и той отдръпна ръката си, — трябва да излезем да се повеселим заедно. Знам една отлична гостилница близо до кея Мадлен — коварен като змия, спотаена в тревата, той веднага се обърна към Корбет. — Сър Едмънд тъкмо ми разказваше за пеенето ви. Аз също съм пял в кралския параклис на Сен Дени — дьо Краон сложи ръка на гърдите си и се поклони. — Господарят ми ме поздрави за хубавия глас, а дъщеря ми Жана най-много обича да пеем заедно прекрасната песен Companhon, farai un vers desconvenent [10]. Знаеш ли я, сър Хю? Композирана е от Уилям, херцог на Аквитания, когато Гаскония е била част от владенията на Франция.

Корбет не успя да се сдържи и се разхили на изключителната арогантност в забележката на дьо Краон. Дьо Краон реши да се направи на изненадан:

— Подиграваш ли ми се, сър? — подразни го Корбет.

— Бих ли се осмелил, сър Хю? Не вярваш ли, че имам хубав глас и също толкова хубава дъщеря? Когато дойдеш следващия път в Париж, трябва да погостуваш в дома ми — дьо Краон се усмихна по-широко. — Доста далеч е от кея Мадлен, уверявам те.

Корбет скри собствената си изненада. Той винаги бе считал дьо Краон за изкусен и потаен злодей, без семейство или странични интереси. От подхилването на Ранулф съдеше, че може би той и френският му противник имат повече общи неща, отколкото би си признал.

— А твоите спътници? — попита Корбет.

Дьо Краон започна да представя четиримата професори: Етиен Дестапл — висок, изпит преподавател по теология, и Жан Вервен — дългурест и слаб, с печалното лице на човек, който мисли твърде много, а говори твърде малко. И той като Дестапл имаше суха кожа и сух глас — човек с уморени очи, който все се въртеше, шепнеше нещо на Дестапл и се озърташе наоколо с презрение. После беше ред на Пиер Сансон, професор по метафизика, който беше по-жизнерадостен, а дребното му пухкаво лице беше винаги усмихнато. И той като останалите беше облечен в тъмни одежди и дебела, поръбена с кожи наметка на раменете. Луи Кротоа беше представен последен — дребен, аристократичен мъж с продълговати пронизващи сини очи и съвсем бяла коса. За разлика от другите, той стисна ръката на Корбет и го прегърна, за да разменят целувката на мира. Корбет усети парфюма, който Кротоа винаги си слагаше, и това го върна назад във времето към мрачните прашни зали на университета в Оксфорд.