Двойна звезда [Double Star]

— Това дали ще ви устрои, госпожице Диърдри?

— Иха-а!

— Хубаво. Благодаря, че ми поиска автограф. Капитане, сега можем да тръгваме. Господин комисарю, това ли е нашата кола?

— Да, господин Бонфорте — той престорено огорчено поклати глава. — Опасявам се, че привлякохте един член на собственото ми семейство във вашата експанзионистка ерес. Не е много честно, нали? Да разполагате мамци и така нататък.

— Това би трябвало да ви е за урок да не я пускате в лоши компании… Е, госпожице Диърдри? — и пак започнах ръкостискането. — Благодаря, че ни посрещнахте, господин комисар. Страхувам се, че сега ще трябва да побързаме.

— Да, естествено. Приятно прекарване.

— Благодаря, господин Бонфорте!

— Аз ти благодаря, миличка.

Извърнах се бавно, за да не изглеждам на стереото нервен или неспокоен. Наоколо все още се мотаеха фотографи, пикапът на новините, стереото и така нататък, а също и много репортьори. Бил държеше репортьорите по-далечко от нас; когато се обърнахме да си ходим, той махна с ръка и каза: „Ще се видим после, Шефе“, и пак се извърна, за да говори с един от тях. Родж, Дак и Пени ме последваха в колата. Наоколо беше обичайната за космодрумите тълпа — не толкова голяма, както на някой от земните космодруми, но все пак многобройна. Хората изобщо не ме тревожеха, тъй като Бутройд беше приел имперсонацията — макар и положително тук да имаше неколцина, които знаеха, че аз не съм Бонфорте.

Аз обаче не се оставих да бъда разтревожен от тези индивиди. Те не можеха да ни вкарат в беля, без да се самоизобличат.

Колата беше „Ролс аутлендър“30, херметик, но аз не си махнах кислородната маска, понеже и другите не го сториха. Разположих се на дясната седалка, Родж се настани до мен, Пени — до него, а Дак уви дългите си крака около едно от сгъваемите столчета. Шофьорът хвърли един поглед назад през преградката и потегли.

Родж тихо каза:

— По едно време се разтревожих.

— Няма за какво да се безпокоиш. Хайде, сега, моля ви всички да млъкнете. Искам да си прегледам речта.

Всъщност исках да позяпам марсианския пейзаж; речта я знаех наизуст. Шофьорът пое по северния край на полето, покрай множество складове. Прочетох надписите на търговска компания „Фервийс“, „Дайана аутлайнс“ ООД, „Трите планети“ и „I. G. Farbenindustrie“31. Виждаха се почти толкова марсианци, колкото и хора. Ние, земните плъхове си мислим, че марсианците са бавни като охлюви, пък и те на истина са си такива — но на нашата относителна тежка планета. На родния си свят се носят върху своите основи като камъчета по водата.

Вдясно, на юг от нас, оттатък плоското поле Големият канал се гмуркаше в прекалено близкия хоризонт, без да се вижда оттатъшния му бряг. Право пред нас се намираше Гнездото на Ккках — градче като от приказките. Бях се загледал в него със сърце, замряло от крехката му красота, когато Дак изведнъж се стрелна напред.