Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Бледата светлина на фенера им разкри един широк коридор с дебели железни решетки от двете страни, преграждащи клетки с каменни стени. Само в две от клетките, покрай които минаха, имаше затворници — седяха на тесните си нарове и когато светлината ги достигна, заслониха очи, поглеждайки гневно през пръсти. Гневно. Така поне му се стори на Ранд, макар лицата им да бяха скрити. Очите им проблясваха на светлината на фенера.
— Този там е побойник и скандалджия — промърмори Егвийн, сочейки първия — космат навъсен тип. — Последния път потрошил дневната на един хан и наранил сума ти хора. — Другият затворник беше облечен в извезано със златни нишки сетре с широки ръкави и с ниски, лъснати ботуши. — А този се опитал да напусне града, без да плати сметката си в хана. — При тези думи тя изсумтя високо. Баща й беше ханджия и същевременно кмет на Емондово поле, — И без да плати задълженията си на цял куп дюкянджии и търговци.
Двамата мъже изръмжаха гърлено ругатни, каквито Ранд беше чувал само от устата на охранниците на търговците в Две реки.
— И те от ден на ден стават все по-лоши — промълви тя и закрачи бързо напред.
Стигнаха до килията на Падан Фейн, в самия край на тъмницата.
Фейн седеше на нара, надвесен напред, като че ли наистина ги очакваше, точно както им беше казал Чангу. Беше кокалест мъж с остър поглед, с дълги ръце и голям нос, и изглеждаше още по-измършавял, отколкото си го спомняше Ранд. Мършавостта му не бе от тъмницата — тук се хранеха със същата храна, с която и слугите, и дори и най-лошият престъпник не бе лишаван от храна — но тази измършавялост бе от това, което беше сторил преди да се озове във Фал Дара.
Гледката на стария познат събуди у Ранд спомени, без които спокойно можеше да мине. Фейн на капрата на големия, амбулантски фургон, чиито колелета тропат по Коларския мост, пристигащ в Емондово поле в Зимната нощ. И в същата тази Зимна нощ дойдоха тролоците, за да избиват, да палят и търсят. Да търсят трима млади мъже, по думите на Моарейн. „Да търсят мен, стига да знаеха кой съм, и да използват Фейн като хрътка.“
При появата на Егвийн Фейн се изправи, без да засланя очи, дори не примигна на светлината. Усмихна й се с усмивка, която съвсем бегло докосна устните му, и вдигна очи над главата й. Взря се право към Ранд, скрит в чернотата зад светлото петно, и посочи с пръст към него.
— Усещам че си тук и се криеш, Ранд ал-Тор — почти изграчи той. — Но не можеш да се скриеш, не и от мен, нито от тях. Смяташе, че се е свършило, нали? Но битката не е приключила, Ранд ал-Тор. Те идват за мен, идват и за теб, и войната продължава. Дали ще живееш, или ще умреш, тази война за теб никога няма да свърши. Никога. — Изведнъж той заговори напевно, унесено:
Ръката му падна и той вдигна престорено очи към мрака. Устата му се изкриви в усмивка и той се изкикоти гърлено, като че ли това, което само той виждаше, беше твърде забавно.
— Мордет знае повече от теб и мен. Мордет знае всичко.
Егвийн неволно отстъпи назад и се опря в Ранд, светлото петно отстъпи с нея. Мрак обгърна амбуланта, но двамата продължаваха да чуват зловещия му кикот. Макар да не виждаше повече Фейн, Ранд беше сигурен, че все така се взира в нищото.
Той потръпна и пръстите му, стиснали дръжката на меча, се отпуснаха.
— Светлина — промълви хрипливо младежът. — За него ли казваш, че е станал такъв, какъвто си беше?
— Понякога е по-добре, а понякога — по-зле. — Гласът на Егвийн трепереше. — Този път е по-зле… по-зле от всякога.
— Чудя се в какво ли се е втренчил. Той просто е луд и зяпа в каменния таван в тъмното. — „Ако не беше камъкът, щеше да гледа право към женските отделения, където е Моарейн. И където са покоите на Амирлинския трон.“ Той отново потръпна. — Просто е луд.
— Това не беше добро хрумване, Ранд. — Тя го дръпна настрана и сниши глас, сякаш се боеше да не би Фейн да я подслуша. Кикотът на амбуланта ги догони. — Дори и да не ни потърсят тук, не бих могла да остана край него в това състояние, а не мисля, че и ти би могъл. Днес в него има нещо такова, че… — Тя притеснено си пое дъх. — Има едно друго място, още по-безопасно от това. Не ти го споменах преди, защото тук е по-лесно да се влезе, но те никога не биха претърсвали в женските покои. Никога.
— В женските… Егвийн, Фейн може да е луд, но ти си още по-луда. Не можеш да се скриеш от осите в собственото им гнездо.
— Може ли да има по-подходящо място? Коя е единствената част в цитаделата, където никой мъж не може да влезе без женска покана, дори и самият лорд Агелмар? Кое е единственото място, където на никого не би му хрумнало да търси един мъж?