Великият лов

— Щом така желаеш — отвърна студено приятелят му. — Досега смятах, че ние… Както желаеш, ал-Тор. Но ако аз реша да напусна едновременно с теб, ще го направя, а ти ако искаш, стой настрана от мен.

— Никой няма да тръгва никъде — намеси се Перин. — Нали портите са затворени. — Той отново бе забил поглед в пода. Сред играчите на зарове избухна смях заради нечия загуба.

— Дали ще тръгнете, или ще останете — промълви Лоиал. — Дали заедно, или поотделно, това няма никакво значение. И тримата сте тавирен. Дори аз го разбирам, просто по нещата, които се случват около вас. А и самата Моарейн Седай го твърди.

Мат вдигна ръце.

— Престани, Лоиал. Не искам повече да чувам за това.

Лоиал поклати глава.

— Дали искаш да го чуваш, или не, то си е така. Колелото на Времето тъче Шарката на Века, вплитайки човешките съдби като нишки. А вие тримата сте тавирен, в самия център на сплита.

— Лоиал, казах, престани.

— За известно време Колелото ще заплете нишката около вас тримата, каквото и да правите. А това, което предстои да извършите, по-вероятно ще бъде избрано от самото Колело, а не от вас. Тавирен завличат историята след себе си и оформят Шарката със самото си съществуване, но Колелото вплита тавирен в по-плътен сплит, отколкото живота на други хора. Където и да отидете и каквото и да направите, докато Колелото не реши другояче, вие ще…

— Престани! — изрева Мат. Играчите на зарове вдигнаха глави и той им хвърли гневен поглед, принуждавайки ги да се върнат към играта си.

— Извинявай, Мат — изгъгна Лоиал. — Знам, че приказвам много, но не исках да…

— Не, аз повече не оставам тук. — Мат вдигна поглед към гредите на тавана. — При тази голяма огиерска уста и този глупак, чиято глава е толкова голяма, че и шапка не можеш да сложиш на нея. Тръгваш ли с мен, Перин?

Перин въздъхна и хвърли поглед към Ранд, след което кимна.

Ранд ги изгледа как си тръгват. Буца беше заседнала в гърлото му. „Трябва да замина сам. Светлината да ми е на помощ, трябва да го направя.“

Лоиал също се беше загледал към тях и веждите му бяха клюмнали угрижено.

Ранд придаде още грубост на гласа си.

— А ти какво чакаш? Хайде, заминавай с тях! Не разбирам защо още се мотаеш тук. Нямам полза от теб, щом не знаеш изход. Махай се! Върви да си търсиш дърветата и скъпите на сърцето ти дъбрави, ако още не са ги посекли всичките, и най-добре ще е, ако са го направили.

Очите на Лоиал, големи колкото чаши, отначало се изпълниха с почуда, примесена с обида, но после бавно се присвиха в смътно подобие на гняв. Ранд не можа да повярва. В някои от старите сказания се споменаваше, че Огиер могат да се разгневят, макар никога да не се уточняваше как точно става това, но Ранд никога не беше срещал по-кротко същество от Лоиал.

— Щом така желаеш, Ранд ал-Тор — отвърна Лоиал, поклони му се сдържано и последва Мат и Перин.