Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Ранд опря гръб в пълните със зърно чували. „Е — прозвуча тъничкият гласец в главата му — най-сетне го постигна, нали?“ „Длъжен бях — отвърна той на гласа. — За тях ще е опасно да са около мен. Кръв и пепел, в един момент ще полудея и… Не! Не, няма да го допусна! Няма повече да използвам Силата и тогава няма и да полудея, и… Но не могада рискувам. Не мога, разбираш ли?“ Но гласът му се изсмя горчиво.
Усети, че комарджиите са извърнали глави към него. Шиенарците, независимо от класата, към която принадлежаха, почти винаги бяха учтиви и се отнасяха възпитано дори към кръвните си врагове, а Огиер никога не бяха били врагове на Шиенар. Комарджиите го гледаха потресени. Лицата им бяха безизразни, но очите им казваха, че е съгрешил. Част от съзнанието му признаваше, че са прави, и осъдителните им погледи само задълбочаваха чувството за вина. Само го гледаха, но докато се измъкваше от склада, имаше чувството, че ще го подгонят.
Той продължи да обикаля напосоки из складовете, търсейки някакво скривалище, където да се спотаи, докато не разрешат отново движението през портите на цитаделата. Тогава можеше да се скрие под чувалите и щайгите в някоя кола, караща провизии. Стига да не претърсваха излизащите коли. Стига да не претърсеха складовете и цялата крепост заради него. С усилие си наложи да не мисли повече за това и продължи да търси безопасно убежище. Но навсякъде, където се озоваваше — в някоя дупка сред чували със зърно, в някоя тясна пътечка покрай стена, отрупана с бъчви вино, или в някой изоставен склад с празни кафези и смътни сенки — навсякъде си представяше колко лесно могат да го намерят онези, които биха тръгнали да го търсят. Можеше да си представи и невидимия преследвач — каквото и да представляваше той, — който също така можеше да го спипа. Затова продължи да обикаля и търси, жаден, прашен, с коса, покрита с паяжини.
По едно време се озова в смътно осветен коридор, по който бавно крачеше Егвийн, спирайки се, за да надникне в складовете, покрай които минаваше. Тъмната й коса, спускаща се до кръста, бе привързана с червена лентичка, а роклята й бе сива и според шиенарския обичай, извезана с червено. Щом я зърна, го обзе още по-голяма мъка и чувство на загуба, отколкото докато напъждаше Мат, Перин и Лоиал. Беше израснал с мисълта, че един ден ще се ожени за Егвийн; и двамата си го мислеха. Но сега…
Тя подскочи, когато Ранд внезапно изникна пред нея, и шумно си пое дъх, но единственото, което отрони, беше:
— Аха, ето къде си бил. Мат и Перин ми разказаха какво си направил. Също и Лоиал. Разбирам какво целиш, Ранд, и мога да ти кажа, че е доста глупаво. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и големите й тъмни очи го приковаха с неизказан укор. За пореден път той се зачуди как така успява да го гледа отгоре надолу — винаги успяваше да го постигне, щом реши — въпреки че стигаше едва до раменете му и при това беше с цели две години по-малка от него.
— Добре — отвърна той. Разпуснатата й коса неочаквано го ядоса. Преди да напусне Две реки не беше виждал пълнолетна жена, която да не е прибрала косата си на плитка. Там всяка девойка очакваше с нетърпение Женския кръг на селото да й каже, че вече е достатъчно пораснала, за да има право да сплете косата си. Егвийн определено беше навършила пълнолетие. А виж, тук си беше разпуснала косата, вързана само с една лентичка. „Аз искам да се върна в Емондово поле, а не мога, докато тя бърза да забрави всичко, свързано с дома.“ — Ти също се махай и ме остави на мира. Един прост овчар не може повече да ти бъде компания. Тук вече има достатъчно Айез Седай с които да се мотаеш. И не казвай на никоя от тях, че си ме видяла. За мен са дошли и не бих искал точно ти да им помогнеш да ме хванат.
Бузите й изведнъж поруменяха.
— Нима смяташ, че аз…
Той й обърна гръб и понечи да се отдалечи, но тя извика, хвърли се към него и го повали. Двамата се стовариха на каменния под, дисагите и вързопите на Ранд отхвърчаха встрани. Младежът изпъшка, когато се удари в плочите и дръжката на меча се заби в ребрата му, и отново изпъшка, когато момичето се надигна и седна на гърба му, все едно че беше стол.
— Майка ми — заяви тя — винаги ми е казвала, че най-добрият начин да се научиш да се справяш с мъжете е като се научиш да яздиш муле. Казваше, че в повечето случаи мозъкът ви не е повече от този на мулето. Дори то понякога било по-умно.
Той вдигна глава и се извърна през рамо.
— Слез от мен, Егвийн. Махни се веднага! Егвийн, ако не слезеш — той заплашително сниши глас, — ще съжаляваш. Ти поне знаеш какво съм. — За да изглежда по-убедителен, придаде зловещ блясък на очите си.