12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Отговорът на втория въпрос — кога са станали гореописаните събития, също е изключително интересен. Според авторите на последния академичен корпус по българска история, опитът да се вземе властта в Аварския хаганат и походът към Битолско-Прилепското поле са станали „вероятно в 686 г.“. А защо именно в тази година, авторите не казват, въпреки че в източниците не е посочена годината на събитията. Според мен те очевидно са повлияни от факта, че в 688 г. византийският император Юстиниан II Ринотмет е предприел военни действия по тези места.
Но преди Юстиниан II да предприеме военни действия, очевидно е, че българската държавна формация на Кубер е предприела враждебни действия срещу Византия и такива действително има според „Чудесата на св. Димитрий“. Но описаните в тях не могат да станат за две години. Освен това в 686 г. държавата на Аспарух вече е победила Византия, заела е Мизия и се е превърнала в притегателен център и на други прабългарски и славянски племена. Логично е Кубер и неизвестният му по име брат, изпаднали в смъртна опасност пред аварския хаган, да потърсят спасение в държавата на брат си Аспарух, въпреки евентуални минали спорове. „Брат брата не храни — гласи народната поговорка, — но тежко му който го няма.“ А и Аспарух едва ли щеше да има нещо против да увеличи оредялото (поради заселването на завладяната Мизия) българско население на Влашко.
Ако приемем обаче, че действията за овладяване на властта в Аварския хаганат и походът към Битоля са в 680 г., то очевидно акцията на Кубер е била координирана с кан Аспарух. Готвещ се за войната с Византия през 680 г., той не може да не се е притеснявал дали опитната византийска дипломация няма да се споразумее с хагана на аварите, който да удари България от запад. Действията на Кубер е трябвало не само да парират тази евентуалност, но и ако е възможно, да се овладее с един удар целият Аварски хаганат. Когато последното се е оказало невъзможно, Кубер и Аспарух явно са решили, че вместо прехвърлянето на подчиненото население на Кубер във Влахия е по-добре да се отвори втори фронт на Византия по меридиана Морава-Вардар срещу втория по значимост градски център на Византия в европейските й владения. Твърде е възможно братята да са проектирали овладяването на всички европейски владения на Балканите, без една зона около Константинопол и Егейските острови. Друг е въпросът, че ресурсът им се е оказал в този момент недостатъчен.
А че кан Кубер не е разбирал своето положение като федерат, показват по-нататъшните му действия веднага след настаняването му в Битолско-Прилепското поле. Независимо от факта, че византийските власти дори задължили във вече покорените от тях околии славянски племена да му доставят безплатно храни, кан Кубер решил да овладее Солун. За целта той изпратил в града уж като дезертьори свои хора, начело с доверения си аристократ Мавър, които трябвало да му отворят вратите на града. Заговорът бил разкрит, а и в града пристигнала византийска флота, начело с адмирал Сисиний. Оттук нататък кан Кубер изчезва от изворите. Въз основа на надписите от Мадарския конник, които визират събития от 712 г., някои историци предполагат, че държавицата му е просъществувала някъде до второто десетилетие на VIII век, а след това била погълната от Византия.
Така ли е било в действителност? Историците не забелязаха, че липсват всякакви сведения за византийски контрол в VIII и в началото на IX век на Западните Балкани с изключение на земите, непосредствено около централния военен път Сердика—Ниш—Белград и албанското крайбрежие на Адриатическо море. В средата на IX век (епохата на цар Борис I, 852–889 г.) тези земи според редица сведения са вече в българската държава със столица Плиска. Но кога са откъснати тези земи от Византия? За това няма никакви сведения при византийските хронисти. Старите ни историци, а и съвременните, трябваше да се замислят над факта, че те не биха пропуснали да съобщят за война между България и Византия, при която ромеите губят над 100 000 кв. км територия на Балканите. В това отношение те отбелязват българо-византийски войни с далече по-маловажни резултати. За да обяснят все пак кога и как днешна Вардарска Македония се оказва в територията на България, българските историци се опряха на информацията на два надписа от времето на кан Пресиан (837–852 г.), от които става ясно, че той е предприел поход срещу смоляните в Родопите и е заел и Серско-Драмското поле. Но Вардарска Македония е все пак малко встрани от този поход на кан Пресиан. А и много учени смятат, че този поход на Пресиан е в изпълнение на съюзнически задължения към Византия и не е насочен срещу нея. Действително в единия надпис става дума за бойни действия срещу смоляните, които живеят във Византия, а в другия (от филипи край Драма) се изразява огорчение от неблагодарността на християните (ромеите), на които българите направили много добрини, но ромеите не им се отблагодарили с добро. Това е може би алюзия за бягството на част от заселеното от кан Крум ромейско население от Влашко с кораби, изпратени от Константинопол по същото време, когато българската армия помагала на Византия да потуши бунта на смоляните. Отново с риск да се повторя, ако при тези действия на Пресиан (отнасяни към 837 г.) българите се бяха самокомпенсирали със земите на днешна Вардарска и Егейска Македония, Косово и Източна Албания (общо около 100 000 кв. км), византийските хронисти щяха да отбележат този прискърбен за Византия факт.