Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
И след това чу в съзнанието си първите думи, които Уолъс Блик му беше казал на гробищата: „Хванахте ли Роуз?“ Роуз.
Тъй като Джо се беше уплашил от двамата въоръжени мъже, страхуваше се и за жената, която те преследваха, и беше изненадан, че в микробуса има човек, значението на това, което Блик беше казал, не му направи впечатление. Всичко след това се случи толкова бързо. Беше забравил думите на Блик.
Роуз Тъкър сигурно беше жената, която снимаше гробовете.
Ако тя беше само умопобъркана неудачница и живееше в света на своите шизофренични фантазии, „Медспед“ или „Текнолоджик“ — или които и да бяха те, по дяволите — нямаше да хвърлят такива сили и средства, за да я търсят.
Спомни си необикновеното присъствие на тази жена на гробищата. Нейната прямота. Нейното хладнокръвие и свръхестествено спокойствие. Силата на нейния твърд поглед.
Тя не приличаше на ненормална. Точно обратното.
„Опитвам се да стигна до теб, Джо. Животът ми зависи от твоята предпазливост. Аз бях в самолета.“
Хартията шумеше в ръцете му.
Той стъпи на пътеката зад модулното работно място и огледа залата на новинарския отдел, като търсеше някого, с когото можеше да сподели откритието си.
Погледни тук. Прочети това, прочети го. Има някаква ужасна грешка, Исусе, всичко е грешно. Заблудили са ни. Някой е оцелял от катастрофата, преживял е този ад. Ние трябва да направим нещо, за да открием истината. Няма оцелели, казаха те, няма оцелели, унищожителна катастрофа, напълно унищожителна катастрофа. Какви ли още лъжи са наговорили? Как всъщност са умрели хората, пътуващи с този самолет? Защо са загинали? Защо са загинали?
После овладя порива да сподели с някого това, което беше научил. В бележката на Роуз Тъкър се казваше, че животът й зависи от неговата предпазливост.
Освен това му хрумна странна мисъл, донякъде още по-убедителна, поради нейната несъстоятелност: ако сподели с някого за писмото и го покаже, листът ще е празен, а шофьорската книжка на Блик ще бъде напълно редовна; ако вземе някого със себе си на гробищата, там нямаше да има гилзи по тревата, нито следи от боксуването на гумите на белия микробус, нито пък някой, който да е виждал някакво превозно средство или да е чул изстрели.
Това беше загадка, която сам трябваше да разреши и Джо изведнъж разбра, че да търси отговорите е не просто негов дълг, а негов свещен дълг. Разгадаването на мистерията беше негово призвание, негова цел и може би неочаквано спасение.
Всъщност дори не разбираше точно каква беше неговата цел. Само чувстваше дълбоко в себе си, че истината е друга.
Треперейки, седна отново на стола.
Чудеше се дали не се е побъркал.
ГЛАВА 6
Джо се обади по телефона на рецепцията и попита Дюи Биймис за жената, която беше оставила плика.
— Беше някаква миньонка — каза Дюи.
Той обаче беше гигант и дори висока метър и осемдесет амазонка щеше да изглежда дребничка до него.
— Висока около метър и шестдесет и пет или по-ниска? — попита Джо.
— Може би метър и петдесет и пет. Но силна. Някои от тези дами изглеждат като крехки момичета, но са способни да преместват планини.
— Чернокожа ли беше?
— Да.
— Според теб на колко години беше?
— Може би на четирийсет — четирийсет и пет. Хубавичка. Косата й беше гарвановочерна. Нещо тревожи ли те, Джо?
— Не. Не. Всичко е наред.
— Май си доста обезпокоен. Тази жена някакви проблеми ли създава?
— Не, с нея всичко е наред. Благодаря, Дюи.
Джо затвори телефона и усети, че го побиват трънки.
Дланите му бяха студени. Избърса ги в дънките си.
Нервно грабна разпечатката на списъка с пътниците от полет 353 и започна да го преглежда ред по ред, докато стигна до д-р Роуз Мари Тъкър.
Доктор.
Тя можеше да е доктор по медицина или литература, биолог или социолог, музиколог или зъболекар, но нейната титла му се струваше още по-правдоподобна поради факта, че тя беше получила почетна титла. Откачалките вярваха, че по-голямата част от хората са роботи, по-вероятно, бяха пациенти, отколкото доктори в каквато и да е област.
Според списъка на пътниците Роуз Тъкър беше на четирийсет и три години и нейният дом беше в Манасас, Върджиния. Джо никога не беше ходил в Манасас, но беше минавал с кола няколко пъти — защото това беше отдалечено предградие на Вашингтон близо до града, където живееха родителите на Мишел.
Завъртя стола си към компютъра още веднъж и прегледа статиите за катастрофата, търсейки снимки на пътниците: надяваше се, че нейната ще бъде между тях, но очакванията му не се сбъднаха.