Моби Дик
- Автор: Мелвилл Герман
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: ФТМ
- ISBN: 978-5-4467-1740-8
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Моби Дик». Краткое содержание книги:
— Ето!… Ето го пак!… Ей там се показа! Точно пред нас! Белия кит! Белия кит!
При тия думи моряците се втурнаха към реите, както при роене пчелите се втурват към клоните. Гологлав под палещото слънце, Ахав застана на бушприта…
Не зная дали тази именно люшкаща се завеса отнесе дивака към други, по-далечни краища; но той заговори сега за родния си остров, а пък аз, жадуващ да науча житието му, го помолих да продължи разказа си. Той се съгласи с готовност. При все че по онова време не разбирах доста много от думите му, по-късното усвояване на изкълчения му говор ми позволи да предам в общи черти целия разказ така, както съм го запомнил.
Глава 12
Животопис
Куийкуег беше родом от Коковоко3, остров, който се намираше далеко на югозапад. Този остров не е отбелязан на никоя карта; действително важните места изобщо не са отбелязани никъде.
Още когато бил току-що излюпено диваче, което вилнеело из родните лесове, облечено в препаска от треви и следвано от хрупкащите кози, сякаш било зелена фиданка, още тогава в амбициозната душа на Куийкуег се таил копнеж да опознае християните не само чрез един-двама китоловци. Баща му бил върховен вожд, крал; чичо му главен жрец; лелите му по майка били съпруги на непобедими пълководци. В жилите му течала първокласна кралска кръв; макар и опорочена, уви, от людоедските наклонности, които е имал в непросветената си младост.
Веднъж в родния му залив пристигнал кораб от Сагхарбър и Куийкуег поискал да замине с него за християнските земи. Но тъй като имало достатъчен екипаж, искането му било отхвърлено; не помогнало и цялото кралско влияние на баща му. Обаче Куийкуег си дал обет. И отплавал сам с лодката си към един далечен проток, откъдето корабът трябвало непременно да мине, когато напусне острова. От едната страна имало коралов риф; от другата нисък нос, обрасъл с храсти, които се спускали над водата. Куийкуег скрил между тях лодката си, без да я изтегля на сушата, с нос към морето, и седнал до кърмата с весла в ръка; щом видял, че корабът се плъзга край него, той се втурнал като стрела, настигнал го, потопил с един ритник лодката си, покатерил се по веригите, проснал се на палубата, хванал се за една от халките за привързване към сушата и се заклел, че няма да го пусне, дори ако го насекат на парчета.
Напразно капитанът го заплашвал, че ще го изхвърли през борда; напразно вдигал нож над голите му ръце; Куийкуег бил царски син и не мръднал. Поразен от това отчаяно безстрашие и от безумното му желание да посети християнския свят, капитанът най-после отстъпил и му казал, че може да остане. Но този млад дивак, този морски престолонаследник изобщо не видял капитанската каюта. Пратили го долу при моряците и го направили китоловец. Обаче както цар Петър работил с удоволствие в корабостроителниците на чужди градове, така и Куийкуег не обръщал внимание на никакво привидно унижение, ако можел чрез него да спечели възможността да просвети своите невежи сънародници. Защото всъщност — както ми каза — той се ръководел от дълбокото желание да научи от християните как да направи народа си по-щастлив, нещо повече — по-добър. Но уви! Животът на китоловците го убедил скоро, че и християните могат да бъдат нещастни и порочни, дори безкрайно по-нещастни и по-порочни от езическите поданици на баща му. Когато стигнали най-после в стария Сагхарбър; когато видял как се държали там моряците; когато отишъл след това в Нантъкит и видял как изхарчили и тук заплатата си, нещастният Куийкуег сметнал желанието си за неосъществимо. „Светът е порочен по всички меридиани, казал си той; и аз ще си остана докрай езичник.“
Така, останал в душата си идолопоклонник, той все пак живееше между християни, обличаше се като тях и се мъчеше да говори неразбираемия им език. Затова имаше такива чудновати привички, при все че отдавна бе напуснал родния си край.
Запитах го деликатно дали не възнамерява да се върне и да заеме престола си; защото при заминаването баща му бил много стар и слаб, та можеше да се предположи, че е вече починал. „Не, отвърна ми той, още не“; страхувал се, че християнството или по-скоро християните са го направили недостоен да заеме чистия и неопетнен престол на тридесетте езически крале, негови предшественици. Но каза, че щял да се завърне — след време, — щом почувствал, че отново се е приобщил напълно към своята вяра. Засега обаче възнамерявал да пътува още и да повилнее из океаните. Направили го харпунджия и сега негов скиптър бил харпунът.
3
По-нататък авторът нарича острова Роковоко.