Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Избра две големи ябълки и ги подаде на жената зад количката, а съзнанието му бавно се върна към последните четирийсет минути. За пръв път след обаждането на Данте намираше удобен момент, за да размисли върху това, което правеше. Лудешката реакция, завела го до „Сан Клементе“, вече губеше импулсивността си. Цилиндърът беше у него, но оставаше въпросът: а сега какво? Всяко напомняне за Руини, за Данте, за внезапния край на телефонния разговор — дори и за загадъчния текст — всичко беше само и единствено това — напомняне, съмнение. Намирането на свитъка не променяше нищо. В полицията, да не говорим за ватиканските служители на реда, щяха да кажат, че няма никакви факти, само приказки.
Оставаше му само едно решение — самата молитва. Данте знаеше истината: някъде в свитъка беше ключът, способен да обедини отделните случки.
Прибра рестото, взе хартиената торбичка с ябълките и си погледна часовника. Десет без пет. Внезапният пристъп на лудост бе загубил силата си, но нещо все още го караше да бърза; реши да се обади по телефона. Всъщност не беше много късно за Рим. В крайна сметка нали точно тя му бе казала „Никога не сядайте на вечеря преди девет и половина; със сигурност ще ви вземат за турист.“
Думите й още звучаха в ушите му, когато тръгна към телефонните кабини срещу Колизея. Когато вдигна телефонната слушалка, от първата ябълка беше останала само огризка.
— Атендере, прего. (Почакайте, моля (итал.) — Б. пр.) — Операторът намери търсения номер за по-малко от минута. След още трийсет секунди един телефон някъде в Трастевере иззвъня.
— Пронто? — Гласът й беше напълно буден.
— Буона сера — каза Пиърс. — Професор Аниели?
— Да?
— Обажда се Иън Пиърс, от Ватикана. Преди няколко месеца беседвахме с вас за ръкописите на свети Амвросий.
— За свети Амвросий? — Кратко колебание. — А, отец Пиърс. — Гласът стана по-оживен. — Разбира се. Още въпроси ли имате? Още някой от пъзелите, в които сте толкова добър?
— Всъщност не точно. Надявам се, че не звъня много късно.
— А, сега си спомних. — Смях. — Отец Пиърс, американецът. Защо да не вечеряме заедно… или вече е твърде късно за вас? — Отново смях.
— Вече посвиквах. Не по-рано от осем и половина.
— Слава Богу. Макар, че не и преди…
— Девет и половина. Да. Помня. Да разбирам ли, че не съм се обадил твърде късно?
— Съвсем не — отговори тя. — С какво мога да ви бъда полезна?
Пиърс се постара да измисли нещо, едновременно смислено и не много конкретно — без много подробности, с акцент върху изключителната находка — надяваше се, че любопитството й да види свитъка ще надвие скептицизма.
— И никой не е имал възможност да провери автентичността му? Аз ли ще съм първата? — Въпросът й му подсказа, че е успял.
— Доколкото знам, да.
— Разбирам. — Кратка пауза. — А как точно го е намерил вашия приятел? — И без да дочака отговор, тя продължи: — Разбира се, „Сан Клементе“ е идеалното място за подобни находки, но все пак…
— Просто късмет — намеси се Пиърс, като се опитваше да отклони по-нататъшното разпитване. — Той знае, че се интересувам от такива неща. И щом го видях, пожелах да разбера колкото се може повече за този свитък.
— Да, това е съвсем разбираемо. — Той усети почти детската й нетърпеливост, после линията отново замълча, — „Съвършена светлина“. — В гласа й се прокрадна нотка на копнеж. — Знаете ли, смятаха, че са го открили в Наг Хама в един от Берлинските сборници. Беше 46-а или 47-а. Някъде там. Мисля, че Клознър направи първите съобщения в началото на петдесетте.
— Не съм имал възможност да ги видя. Даже не съм сигурен, че…
— Смятате ли, че може да го донесете още тази вечер?
Той се надяваше точно на този въпрос, но трябваше да се престори на малко изненадан.
— Ами аз… сигурно, но само ако сте убедена, че не е много късно.
— Стига с това „много късно“. — Отново къс смях. — Отче, колко пъти сте имали възможността да държите пергамент от преди хиляда и седемстотин години? Сигурно и вие сте заинтересуван не по-малко от мен.
— Разбира се.
— Отлично. Запишете си адреса ми.
След четирийсет и пет минути той натискаше втория звънец на площад „Санта Чечилия“ № 145 — четириетажна сграда, издигаща се до двора на църква от пети век. На тесния площад имаше място само за няколко коли. Единствените признаци на живот идваха от малкото ресторантче вляво — тракане на чинии и разговори на висок глас. Не беше идвал никога в дома й: предишните им срещи винаги бяха в библиотеката на Ватикана или в някое близко кафене. Това място подхождаше чудесно на Аниели.