Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Светът, скрит зад стените на Ватикана, толкова миниатюрен по пътя към истинското величие, можеше да го омае, но той не му се поддаваше. Пазеше възторзите си за обществените места — музеите, катедралата „Свети Петър“. Тук имаше просто административни сгради, поща, жилища; единственото величествено нещо беше двайсетметровата арка, водеща към библиотеката. И всичко това се нуждаеше от добро почистване. Но за разлика от всички други места в Рим — и може би в целия свят, — Пиърс се чувстваше истински сигурно зад стените: безопасност, за която суетността можеше само да мечтае. И същевременно усещаше лекота, непостижима в останалата част на Рим.
Именно затова бе приел предложеното помещение, когато пристигна и година по-късно бе поискал ватиканско гражданство. Духовно бягство. Истинско свързване на сърцето с Църквата. Чувство за сигурност, към което той толкова отчаяно се стремеше.
За нещастие изборът му драматично бе променил отношенията му със семейството му. Разговорите с Джек и Анди станаха по-редки — чувството, че свещеникът е станал по-недосегаем, се бе засилило. Родителите му не знаеха как да се отнесат към този факт — окончателното осъзнаване, че синът им вече не е техен, а принадлежи на Църквата. Той се опита да ги убеди, че не е така, но беше безнадеждно. Никой от тях не разбираше какво го бе тласнало към тази стъпка — особено след като Петра не можеше да го последва зад високите стени на Ватикана.
Това беше донякъде вярно, а може би не съвсем.
Докато крачеше по павираната алея — все още лъщяща от дъжда, — си помисли дали да не купи няколко плода от пазара, може би и нещо сладко, но не беше гладен. Пък и в стаята имаше някакво сирене, което щеше да се развали, ако не го изядеше. Мина под друга, по-обикновена арка и забърза през покрития с калдъръм вътрешен двор към входа на своята сграда.
Три стъпала, къс коридор и завъртане на ключа. И двете стаи, които вече му бяха дом.
Диванът, столовете и бюрото, служещо за маса, го посрещнаха мълчаливо, докато си събуваше обувките. Две малки прозорчета на отсрещната стена, които — доколкото знаеше — никога не бяха виждали слънцето. Но винаги имаше надежда. Между тях, върху една висока до кръста му етажерка, той държеше саксия с надеждата, че някой слънчев лъч може да помилва бледозелените листа.
Това беше осмото растение за две години.
Само през нощта светлината успяваше някак си да проникне в стаята му, достатъчно силна, за да хвърли решетъчната сянка на ръждясалата противопожарна стълба. И тази нощ не беше изключение. Успоредните черни линии незабавно се появиха, щом той светна настолната лампа. Свали якичката си — обикновено най-отпускащият момент за деня, завъртя врат и закрачи по покрития с линолеум под към книгите. Клекна и измъкна няколко тома. „Съвършена светлина.“ Време беше да види какво точно си спомня.
Измъкна и една топка от ръкавицата си на пода и отиде до масата. Седна и започна да я прехвърля в ръцете си. Това винаги му помагаше да се съсредоточи.
Първата книга беше един от подвързаните в червено томове на „Латински църковни текстове“ — вътре бяха антиманихейските текстове на Августин. Пиърс си припомни няколко откъса от молитвата, цитирана по време на борбата на Августин за собствената му вяра. Много преди той да реши „да вземе и да го прочете“, героят от „Изповеди“ бе размишлявал върху въпроса колко високо би могло да го издигне „Истинското възнесение“. Сега Пиърс преглеждаше тези въпроси и разбираше, че тази възможност е ясно усетена от младия Августин. Повечето от написаното обаче се съсредоточаваше върху манихейското „Царство на Мрака“, което бе направило на Августин много силно впечатление: злото на свобода — толкова спорно, колкото и зашеметяващо. За момент Пиърс се замисли дали сам не е бил свидетел на подобно нещо: описанието много му напомняше за дните, прекарани в Босна. Може би манихеите заслужаваха повече доверие, отколкото им бе гласувал Августин.
След четиридесетина минути затвори и последната от книгите — не бе стигнал много по-далеч, откъдето бе тръгнал: всяко позоваване беше твърде общо и несигурно по отношение на конкретното тълкуване на молитвата. За Августин „Съвършена светлина“ беше останала загадка. За човека, може би, с най-могъщия разум в дългата история на Църквата. Това само подчертаваше нейната сила — неразгадаема, като всяко нещо, близко до божественото.