Мечът на зората
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на зората». Краткое содержание книги:
— Според картата пещерата е разположена по средата на онази стръмнина. — Пак ще трябва да се катерим.
Пресякоха долината и прескочиха едно тясно поточе, което извираше от цепнатина в скалната стена. Не след дълго се натъкнаха на следи, сочещи, че отсамният край на долината е обитаван от хора — покрай реката се виеше прашен път, имаше и странно на вид дървено съоръжение, което, изглежда, служеше да се загребва прясна вода от потока.
Излязоха на пътя и поеха нагоре по стръмнината. От едната страна на скалата бе прикрепен износен дървен парапет. Изглеждаше стар, сякаш поставен преди векове, във всеки случай доста преди да се е родил Миган.
Продължаваха да се изкачват.
Пътят ставаше все по-стръмен. Най-сетне излязоха на една скална площадка, върху която се издигаше масивен каменен блок, а зад него беше и входът на пещерата!
Пръв понечи да влезе Хоукмун, но д’Аверк го хвана за рамото и го спря на входа.
— Да не забравяме предпазливостта — рече той и извади сабята си.
— Нима се боиш от един старец?
— Сигурно си доста изморен, приятелю, инак щеше да се досетиш, че мъдрецът-магьосник, за когото ни разказа Тозер, вероятно владее оръжия и сили, много по-могъщи от нашите. Освен това, съдейки по думите на Тозер, не обичал да се среща с непознати, а няма никакви причини да вярваме, че тъкмо нас ще вземе за приятели.
Хоукмун кимна, също извади сабята си и продължи напред.
Пещерата тънеше в мрак и на пръв поглед изглеждаше съвсем пуста, но след малко зърнаха някакво сияние откъм дъното. Приближиха източника на светлина и видяха, че малко по-нататък пещерата прави остър завой.
Двамата приятели свърнаха и откриха, че след първата пещера започва втора, значително по-просторна. Вътре бяха подредени най-различни инструменти, каквито бяха видели в Халапандур, имаше и няколко легла, прибори за готвене и стъкленици с химикали. Източникът на светлина се оказа глобус, поставен в центъра на подземната кухина.
— Миган! — извика д’Аверк, но отговор не последва.
Претърсиха пещерата, но не откриха никого, нямаше и втори изход.
— Избягал е! — изстена отчаяно Хоукмун и потърка черната перла в челото си. — Отишъл си е, д’Аверк, и кой знае дали ще можем да го открием. Може би е тръгнал веднага след раздялата с Тозер.
— Едва ли — възрази д’Аверк. — В такъв случай щеше да вземе някакъв багаж. — Той огледа пещерата. — Някой е спал съвсем скоро на онова легло. По масите няма прах. Нищо чудно Миган да е излязъл на разходка из околностите и да се върне съвсем скоро. Ще го почакаме.
— Ами ако Мелиадус е бил с онези конници?
— В такъв случай да се надяваме, че ще се забави, докато открие пещерата.
— Ако е толкова нетърпелив, колкото твърдеше Флана, вече ще е по петите ни! — поклати глава Хоукмун. После отиде до масата, върху която бяха разхвърляни изсушени късове месо, плодове и листа от билки, и започна да се храни лакомо. Д’Аверк побърза да се присъедини към него.
— Няма как, ще чакаме тук — промърмори французинът. — Нищо друго не ни остава, приятелю.
Денят премина неусетно, спусна се нощта. Тревогата и нетърпението на Хоукмун растяха с всяка минута.
— Ами ако са го пленили? — подхвърли неочаквано той. — Ако Мелиадус го е срещнал, докато се скита из планината?
— В такъв случай най-вероятно ще го доведе тук, а ние ще спечелим благоволението на стария мъдрец, като го отървем от лапите на негодниците — отвърна, д’Аверк с престорена самоувереност.
— Та те са поне двадесет на брой, при това въоръжени с огнестрели! Не можем да се справим с двадесет души, д’Аверк.
— Чуваш ли се какво говориш, Хоукмун? Случвало се е да се справяме и с повече!
— Така е — съгласи се Дориан, но нямаше съмнение, че дългият път е изсмукал силите му. А може би преживяното в двореца на крал Хуон бе оставило по-тежък отпечатък върху него, отколкото върху д’Аверк, който обичаше рискованите ситуации?
Малко по-късно Хоукмун реши да разгледа отново външната пещера и площадката пред нея. Сякаш някакъв неясен инстинкт го отведе там, защото щом излезе, той погледна към долината и изненадано облещи очи.
Бяха достатъчно близо, за да изчезнат и последните му съмнения.
Водачът на конната дружина наистина бе самият барон Мелиадус. Гравираната му метална маска проблесна яростно в мига, когато вдигна глава и зърна Хоукмун на скалната площадка.