Мечът на зората
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на зората». Краткое содержание книги:
— Насам, д’Аверк — викна го той.
Приятелят му въздъхна, сви рамене и пое след него.
Зазоряваше се, когато Хоукмун поклати разочаровано глава: беше изгубил кървавата диря. Намираха се високо в планината, оттук се откриваше великолепна гледка към две долини под тях. Хоукмун прокара ръка по русата си коса и въздъхна уморено.
— Нито следа от чудовището. А бях толкова сигурен…
— Сега вече я загазихме — отвърна с безразличие д’Аверк, търкайки уморените си очи. — Нямаме карта, изгубихме и пътя…
— Съжалявам, д’Аверк. Мислех, че това е най-доброто, което можехме да предприемем за момента. — Хоукмун отпусна рамене. После неочаквано лицето му светна и той посочи с ръка.
— Там! Видях нещо да се движи. Хайде! — Той се втурна по каменистия склон и бързо изчезна от погледа на д’Аверк.
Д’Аверк чу вик на изненада, след това настъпи тишина.
Французинът извади сабята си и последва своя другар, чудейки се на каква ли опасност се е натъкнал.
Малко по-късно видя причината за изненадания вик на Хоукмун. Далеч под тях, в долината, се издигаше град от метал с блестящи повърхности в червено, златисто, оранжево, синьо и зелено, с виещи се метални пътища и остри като върхове на копия стоманени кули. От пръв поглед се виждаше, че градът е съвсем безлюден и порутен, с ръждясали стени и захабена от времето украса.
Хоукмун стоеше и съзерцаваше града. После посочи с ръка. Недалеч от тях по скалистия склон право към града се спускаше снощният им противник.
— Сигурно там живее — рече Хоукмун.
— Нямам никакво желание да го преследвам — призна д’Аверк. — Може въздухът там да е отровен или да има газове, от които лицето ти да се сбръчква, а стомахът да се преобръща наопаки…
— Отровният газ е изчезнал отдавна, д’Аверк, и ти го знаеш добре. Той не се отличава с голяма трайност и бързо се разсейва. Обзалагам се, че не съществува от векове. — След тези думи Дориан се спусна надолу по следите на техния противник, който все още стискаше парчето от жилетката с картата на Тозер.
— О, по дяволите! — изпъшка д’Аверк. — Ако ще мрем, да е заедно! — И пак последва приятеля си. — Хоукмун, ти си един див, необуздан джентълмен.
Изпод краката им се изтърколи лавина от дребни камъчета и шумът накара чудовището да ускори крачка. Хоукмун и д’Аверк напрягаха сетни сили, но и двамата не бяха опитни планинари, пък и обувките на французина бяха станали на парцали.
Видяха чудовището да се скрива в сянката на града, където се изгуби от погледите им.
Малко по-късно те също стигнаха градските очертания и се спряха, оглеждайки боязливо високите метални структури, които стърчаха в небето, хвърляйки наоколо зловещи сенки.
Хоукмун зърна на пътя няколко пресни кървави петна и се запровира през смачканите стоманени пилони, надзъртайки във всички тъмни и потайни кътчета.
А после неочаквано се разнесе тракане на клюн и съскане и в следния миг чудовището се нахвърли върху него със заплашително ръмжене, протегна лапи и го стисна с острите си нокти за гърлото. Дориан почувства как ноктите пробиват кожата му, вдигна ръце и напъна мишци, опитвайки се да се освободи от хватката и да прикрие лицето си от опасния клюн.
Разнесе се пронизителен писък и чудовището разтвори пръсти.
Хоукмун се олюля, а д’Аверк, стиснал окървавената сабя в ръка, побутна още топлия труп на клюнестото чудовище.
— Това отвратително създание даже няма мозък — рече с безгрижен глас той. — Колко глупаво постъпи като се нахвърли срещу теб и ме остави да действам на воля. — Той протегна ръка и дръпна с изтънчен жест картата, изпаднала от лапите на убитото чудовище. — Ето я и картата, цяла и невредима!
Хоукмун изтри кръвта от шията си и промърмори:
— Бедният нещастник.
— Я не се размеквай, Дориан! Знаеш колко се безпокоя, когато започнеш да говориш по този начин. Забрави ли, че твоят нещастник пръв ни нападна?
— Чудя се защо. Обзалагам се, че в планината има предостатъчно дивеч. С какво толкова го заинтригувахме?
— Може би просто се оказахме подръка — предположи д’Аверк, докато оглеждаше металния лабиринт около тях. — Или пък по тези места не обичат хората.
Французинът прибра сабята си в ножницата и се отправи през металната гора, която обгръщаше сградите отвсякъде. Наоколо бяха разхвърляни оглозгани и полуразложени трупове на най-различни животни.
— Така и така сме тук, защо не поогледаме града — рече д’Аверк, докато се катереше по една стоманена греда. — Може да останем и за през нощта.