Мечът на зората
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на зората». Краткое содержание книги:
— Чел съм го в разни книги. От цялата територия на Гранбретан Йел е пострадал най-сериозно по време на Трагичното хилядолетие. Затова тук има само безплодни пущинаци и хората отказват да се заселват наоколо.
— Като изключим Тозер — и стареца, Миган от Ландар.
— Аха, прав си — стига Тозер да ни каза истината. Нищо чудно да гоним само вятъра.
— Но нали и Мелиадус разполага със същите сведения?
— А защо не предположим, че Тозер е просто един обигран лъжец?
Свечеряваше се. Скоро човекоподобните обитатели на планината излязоха от леговищата си и нападнаха Хоукмун и д’Аверк.
Телата им бяха покрити с мазна сплъстена козина, имаха човки като птици и котешки лапи, а също огромни блестящи очи. Зъбите им бяха остри, а езиците съскаха като змии. Бяха деветима, три жени и шест мъже, доколкото можеха да различат в мрака.
Хоукмун измъкна сабята си, нагласи лешоядската маска, сякаш натъкмяваше най-обикновен шлем, и опря гръб в една скала.
Д’Аверк едва успя да заеме позиция до него и чудовищата се нахвърлиха върху тях.
Хоукмун посече първото, оставяйки дълга кървава диря през гърдите му. Чудовището отскочи назад с пронизителен писък.
Само след миг д’Аверк прониза второто право в сърцето. С точно движение Хоукмун преряза гърлото на третото, но следващото впи нокти в китката на лявата му ръка. Хоукмун изви кинжала, който стискаше в същата ръка, и се помъчи да прободе пръстите на чудовището, като същевременно отблъскваше със сабята поредната атака. Сетне се закашля и едва не се задави, тъй като чудовището вонеше непоносимо. Най-сетне успя да освободи китката си, завъртя се рязко и заби кинжала в рамото му. Чудовището изхърка болезнено и го пусна.
Хоукмун използва тази възможност и забоде острието право в ококореното око на своя противник. После пусна треперещата дръжка и се обърна да посрещне другите чудовища.
Беше съвсем тъмно и почти невъзможно да се определи броят на останалите живи чудовища. Д’Аверк се отбраняваше ожесточено и обсипваше противниците със злостни проклятия, докато въртеше бясно сабята си.
Хоукмун се подхлъзна в локва кръв, олюля се и удари болезнено гръб в една скална издатина. В същия миг едно от клюнестите чудовища го притисна в скалата и го обгърна с лапи, а острият клюн заблъска трескаво по забралото на металната маска.
Хоукмун напрегна отчаяно мишци, за да се отскубне от вонящата прегръдка, освободи се от косматите лапи и удари с пестник чудовището в гърдите. То се люшна назад, нанизало маската на клюна си, и застина от изненада, без да осъзнава, че лешоядската маска не е част от тялото на Хоукмун.
Хоукмун побърза да забие острието на сабята в сърцето му, сетне се обърна и се притече да помогне на д’Аверк, който се бранеше от двама противници.
Хоукмун замахна и отсече главата на единия и тъкмо се готвеше да довърши втория, когато той изкрещя уплашено, отскубна се от д’Аверк и потъна в нощта, отнасяйки със себе си част от жилетката му.
Бяха избили всички без последния нападател.
Д’Аверк дишаше тежко, но раната на гърдите му, получена в самия край на битката, не изглеждаше сериозна. Хоукмун откъсна парче от наметалото си и се зае да я превързва.
— Нищо ми няма — успокои го д’Аверк, смъкна лешоядската си маска и я запокити встрани. — Маските вършеха добра работа, но след като ти изгуби своята, не виждам смисъл да я нося. И без това всички ще те познаят по перлата в черепа! — Той се ухили. — Нали ти казах, приятелю Хоукмун, че Трагичното хилядолетие е създало някои доста неприятни същества по тези земи.
— Вече ти вярвам — усмихна се на свой ред Хоукмун. — Ела да потърсим подходящо място, където да прекараме нощта. Тозер е отбелязал на картата удобно място за лагеруване недалеч от тук. Извади я, ще я разгледаме внимателно на звездна светлина.
Д’Аверк понечи да извади картата и в същия миг зяпна уплашено.
— О, Хоукмун! Май късметът ни е напуснал!
— Защо, приятелю?
— Чудовището е откъснало точно тази част от жилетката ми, в която държах картата на Тозер. Изгубени сме, Хоукмун!
Хоукмун изруга, прибра сабята в ножницата и се огледа мрачно.
— Не ни остава друго освен да проследим чудовището — рече той. — Ранено е и вероятно ще остави след себе си кървава диря. А може и да захвърли картата по обратния път към своето леговище.
— Заслужава ли си? — вдигна вежди д’Аверк. — Защо не опитаме да се ориентираме по памет?
— Едва ли ще успеем, д’Аверк. Да тръгваме.
Хоукмун се закатери нагоре по острите скали, следвайки посоката, в която бе изчезнало чудовището. Д’Аверк неохотно тръгна след него.
За щастие небето беше съвсем ясно, месечината грееше ярко и не след дълго Хоукмун зърна по скалите блестящи кръгли петна, които със сигурност бяха от кръв. Малко по-нататък имаше още петна.