Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му обясни, че „Геология“ на фирмата му не бивало да се пише „Голоогия“. Та той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от малки мидени черупки.

Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче не знаеше кой знае колко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка с друг кремък и правеха ножове. Дори и най-добрите стоманени ножове нямаха толкова остри ръбове като кремъчните.

По времето, което на Варовитище беше известно като „време оно“, хората го копаели от ями, които все още си бяха тук — дълбоки дупки, запълнени с трънак.

По селските градини също се намираше по някой голям ръбат кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често те приличаха на глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат на каквото и да е — на лице, чудат звяр или морско чудовище. Понякога най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат хората. Старите хора ги наричаха „варовчета“, сиреч „деца на варовика“. На Тифани те винаги и се струваха… странни, като че ли камъкът се мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още нещо изхвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари.

Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище. Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където, както разправяха, вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого не му щукваше да копае в тях и да провери.

Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха друга работа. Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се гледат от небето.

Имаше и шантави места, като Дядова Ковачница, което беше само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха полу-заровена колиба на склона на една могила. Падината между тях беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди.

Знаците за човешко присъствие бяха навсякъде. Някога Варовитище е било важно място.

Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да докосват земята.

Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка минута израства по един тон трева.