Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Епа келдата ни прати — отговори Роб Секигоопрай — Усетила е она дека нено ’личество че доде. ’Нае она дека беля иде. Та вика она дека лошо че става, та да одиме да намериме новата бабаяга дето е рода на Баба Болежкова и она че най’ кво да пра’и.

Тифани срещна стотици изпълнени с очакване погледи. Някои от Фийгълите имаха пера в косите си и огърлици от къртичи зъби. Не можеш просто да вземеш да кажеш, че не си вещица на някой, боядисал половината си лице тъмно-синьо и носещ меч голям колкото него си. Не можеш просто да разочароваш такъв човек.

— А вие ще ми помогнете ли да върна брат си? — попита тя.

Израженията на Фийгълите изобщо не се промениха. Тя опита отново:

— Можете ли да ми помогнете да отмъкна брат си от кралицата?

Стотици мънички грознички личица забележимо грейнаха.

— Ихаа, ей сега веч си приказваме по нашенски — каза Роб Секигоопрай.

— Не… съвсем. Ще ме изчакате ли само за миг? Само да си взема някои неща — каза тя, стараейки се да звучи все едно знае какво прави. Върна тапата на бутилката Специално Средство за Овчи Натривки. Фийгълите въздъхнаха.

Тя отскочи до кухнята, намери торба, взе малко превръзки и балсам от кутията за лекарства, добави шишето Специално Средство за Овчи Натривки, защото баща и казваше, че на него винаги му се отразявало добре и по някое време се усети, че е взела и книгата „Болести по овцете“ и тигана. Можеше пък да потрябват.

Човечетата не се виждаха никакви, когато тя се върна в мандрата.

Тя знаеше, че трябва да каже на родителите си, какво става. Но нищо нямаше да се получи. Щеше да излезе „врели некипели“. Впрочем с малко късмет тя би могла да прибере Уентуърт преди изобщо да усетят, че я няма. Но все пак, за всеки случай…