Нещастна фамилия
- Автор: Друмев Васил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещастна фамилия». Краткое содержание книги:
— Ами мама, ами кака… на кого останаха? — запитах го аз.
— Те отидоха напред — измърмори той с разтреперан глас и удвои крачките си.
Скоро ний Влязохме в една гора. Чичо Петко тъй бърЖе тичаше, щото мен от очите ми излазяха сълзи. Той, без да спре, подсвирна силно и пред нас излязоха трима млади момци. „Скоро… скоро! — каза им чичо Петко бързешком, — че подир нас идат!“ Додето той издума, и един от младите момци изведе от гъсталака един добър кон, подаде юздата му на чича Петка и му каза: „На, бягай, ний ще те стигнем.“ Чичо Петко в едно мигновение хвърли се на коня, взе мене в полата си и хубавият бял кон хвърчеше като птиче… Подир нас вървяха и онези трима момъка. Нашият път беше дълъг; една цяла неделя вървяхме — наконец додохме в Шумен и там аз останах… Там се ожених за Вълка, там родих Велика и Стояна.
Стоянка (старата жена, която наистина беше Радина сестра), като слушаше този Радин разказ, беше се замаяла от радост; тя прегърна сестра си Рада и й каза:
— Ах, сестро! Ний сме били в един град, а не сме се видели… Но де ще се видим… Аз стоях като птиче запряна…
— Боже! — извика Влади, като седна на колене пред св. икона Богородична. — Нашът род, нашите роднини, всички са теглили от тези проклети яничари и дору досега все теглят!…
— Само ний не теглим — каза Стоянка, като прекъса думата му. — Слушайте да ви разкажа всичко, че тогава ще видите само ний ли теглим:
Как додохме от Струмица до Шумен, аз не помня — продължи тя. — Помня само, че като додохме в Шумен, Джамал бей (началникът на шумненските яничари, който беше ме грабнал) начна да ме принуждава да се потурча, но аз никак не рачех. Той ме плашеше с бой, с убиване и с колене; канеше се още да отреже ръцете ми и носът ми, че да ме пусне да ходя из Шумен, но всичко беше напразно; аз се реших да изгубя животът си, а не душата си. Джамал бей, като видя, че не ще може да ме склони на своята вяра, остави ме в покой, но направи ме само да му бъда жена. Няколко пъти аз посягах на самоубийство, но всякой път се случваха препятствия и аз все оставах жива. Вероятно, то се случваше по божие щение, защото на него било угодно да живея аз, за да спася и друга жертва…
Младата хубавица при тези Стоянкини думи въздъхна и хвърли към нея един поглед, в когото се изражаваше нежност и благодарност.
Стоянка продължи:
— Минаха се десет цели години и аз все стоях запряна. В една нощ в моята стая введоха една млада жена и едно момиченце на три години. Тая жена беше християнка. Горката! Тя плачеше и искаше да се убива, но не смееше, защото при нея всякога стоеше момиченцето, що бяха го ввели с нея заедно и което беше нейна дъщеря. Аз я утешавах, като й описвах моите страдания, но тя не щеше да чуе нищо, само викаше и късаше косата си. Минаха се три години и Джамал бей все се надяваше дано да се потурчи новата му жертва; но тя никак не се склоняваше. Най-сетне той се разгневи много, начна да принуждава и мене да се потурча и аз, като не рачих, той ни заведе на чифлика си, дето начна да мъчи онази горката жена. Но дору я той мъчеше, яви се един едър българин, който с юмрука си свали Джамал бея долу, грабна нещастната жена и си отиде… Джамалбеевите хора се спуснаха подире му, достигнаха го, но не можиха да вземат жертвата си, а само отсякоха на българина ръката му…
— Той бил брат ми Иван — извика Петър и като взе в обятията си младата хубавица, той прибави:
— Дъщерко! Прегърни престарелия си татка.
— Младата хубавица, без да знай що се върши с нея, обви с белите си ръце Петровата снага и го целуна по сбръчканото чело.
— Да — продължи Петър, — ти си моята дъщерка… ти си милата ми Петя… Той челяк, що грабна майката ти от Джамалбеевите ръце, беше мой брат, той донесе майка ти при мене… Владе! Иди прегърни загубената си сестра!…