Нещастна фамилия

— Братя! Нека пийме за здравието на нашите нещастни гости, които бяха в яничарски ръце.

И той показа към старата жена и младата хубавица.

— Да бъдат здрави! — извикаха всичките Вълкови гости.

В това бреме старата жена, вместо да се усмихне, въздъхна тежко и изпусти две едри сълзи, които се проточиха по бледното и лице.

— Молете бога по-скоро да умра — каза им тя със слаб глас, — защото аз съм нещастна…

Вълко и всичките други я погледнаха с голямо удивление.

— Вярваме, че ти си нещастна — каза Рада с нежен глас, — но кажи ни нещастията си и ний може да те утешим…

— Не се надявам; но може да ми поолекне, като ви кажа страданията си… Слушайте:

Аз съм се родила в село Струмица в Македония. Моят татко беше много богат… Какво ти богат! В него време, който имаше десет погоня ниви и няколко овци, почиташе се за много богат. Моето детство беше щастливо. Сестри ми Радка, която беше две години от мене по-малка, никога не се отделяше от мене и ний все заедно си играехме из нашите широки градини. Тогаз ний не знаехме печал. В нашите сърца всякога царуваше детско веселие… Ах! Няма него време сега!

И тая бедна жена заля се със сълзи.

— И тъй, като стъпих в 13-та година на възрастта си — продължи тя, като се поуспокои, — аз бях пак весела, както и преди. Но татко ми поръча никак да не излазям на пътя и даже някой път ме криеше в подземни дупки (таквизи дупки в нашия двор имаше две). Почти цяла година мене не ми позволяваха да се покажа на пътя и през всичкото това време татко ми беше много печален. Но после той начна малко по малко да става весел и аз бях свободна да излазям на пътя.

Рада слушаше с голямо внимание този разказ и понякогаж на лицето и се изображаваше голяма радост.

— В една нощ — продължи старата жена — аз се разбудих от силен крясък. Сестра ми Рада прегърна ме и извика с уплашен глас: „Како! Татка и мама ги бият!“ Аз дотолкоз се уплаших, щото не можих да извикам. В тази минута мама жално извика. Иззаведнаж в къщи се разля светлина от няколко свещи и аз видях… о, боже!…

Сълзите за няколко минути й прекъсаха гласа.

— Аз видях — продължи тя, като отри сълзите си, — че татко и мама стоят… забити на кол и… жално викат… Аз извиках и изгубих чувствата си…

Рада, която слушаше с нетърпение, спусна се, прегърна старата жена и като я обливаше със сълзи, извика:

— Сестро!… Стоянке! Ний пак се видяхме!… Вълко и всичките други останаха замаяни.

— Нима тя е твоя сестра? — запита Вълко жена си Рада.

— Тя е, тя! — каза Рада и начна да целува сестра си. — Аз сега си припомних всичко… като милата ми сестра изгуби чувствата си, аз помислих, че тя е умряла, начнах да викам и да плача. В това време една голяма грапава ръка запуши устата ми, завърза очите ми и ме изнесе навън. Аз от страх не знаех жива ли бях, или мъртва. Гласът ми се прекъса и аз не можих да викам. Не зная много ли, малко ли ме носиха, но този, който ме носеше, спря се и ми каза: „Не бой се сега, Радке, ний се отървахме.“ Дору думаше това, той развърза очите ми. Колко се зарадвах, като видях отпреде си чича Петка, нашия добър съсед! Аз се спуснах да го прегърна, но завчас се пак дръпнах назад: лицето му беше изранено и от гърдите му течеше кръв. Той, като видя, че се уплаших, погледна ме с нежен поглед и ми рече: „Не бой се, дете, аз сега ще направя да престане тази кръв.“ И наистина, след няколко минути кръвта, която течеше от гърдите му, престана. Тогаз аз се спуснах и го прегърнах; той ме стисна в обятията си, обливаше ме със сълзи и ми шепнеше: „Нещастно дете, ти остана сираче!… Ти никога вече не ще видиш това място, дето си се родило.“ Аз не му разбирах защо ми хортува тъй и продължавах да го гладя по сбръчканото му чело. „Да вървим, нещастно дете“ — каза той, като въздъхна и се упъти. Мене ми се струваше, че той тичаше силно.