Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
Няколко дни по-късно, през есента на 1953 година, Джони Ла Барбера отвори с ритник вратата на канцеларията на Таляфери, блъсна секретарката, която се опита да му препречи пътя, влезе, отпусна се в един стол и сложи крака върху бюрото на Таляфери.
Таляфери четеше някакво писмо, което секретарката току-що беше донесла. Той продължи четенето. Ла Барбера извади голяма пура, подряза края й и я пъхна обратно в горния джоб на сакото си. Таляфери продължи да чете, отбеляза, без да бърза, нещо върху писмото с дребния си акуратен почерк и го остави встрани.
— Ти си Таляфери, нали? — попита Ла Барбера. Едър мъж, той имаше пискливия глас на джудже.
Таляфери вдигна поглед.
— Точно така.
— Аз съм Джони Ла Барбера.
— Зная. Виждал съм те.
— Хей, ти говориш английски доста добре. Как така?
— Живях дванадесет години в Щатите. Какво те води насам?
— Таляфери, пречим си един на друг. Ти подбиваш моите цени, аз твоите. Докъде ще стигнем така?
— Аз не се оплаквам — рече Таляфери.
— Така ли? Аз пък имах впечатлението, че работите ти не вървят много добре през последните няколко месеца. Може да са празни приказки, но разправят, че са отхвърлили твоята оферта за строежа на новия Сагански мост.
Таляфери проучваше внимателно едрото кокалесто лице, търсейки признаци на слабост и суетност, които биха му подсказали как да започне щурма на тази цитадела.
— Още не съм чул да са приели твоята.
— Защо ми казваш това?
— Роси не се е отказал още.
Ла Барбера се ухили до ушите, а на бузите му цъфнаха детски трапчинки.
— Не чете ли сутрешния вестник? Клетникът ни напусна. Взе, та умря. Някой му пръснал черепа в онова кабаре в Мондело… как му викаха.
— Жалко — рече Таляфери. — Роси беше добър мой приятел.
— Да, добър момък беше. Имаше само един недостатък: беше вироглав. Не вървеше в крак с времето.
— Ти драскаше да изкупиш част от предприятието му, нали?
— Ами! Кой ти каза?
— Тези работи се разчуват.
— Не е точно така. Може би съм му предложил сделка, каквато съм готов да предложа и на теб. Твоите работи забоксуваха и, както е тръгнало, след един месец току-виж си фалирал. През последните седмици се наложи да уволниш половината си хора. Чувам, че е спрял строежът и на сградата на Криспи след злополуката със скелето, при която се претрепаха двама души.
Таляфери се беше втренчил в ръката си, свита в юмрук. Този разговор беше покачил кръвното му и той усещаше как тупкат слепоочията му. Беше от онези хора, които се измъчват, когато не могат да намерят отдушник за гнева си.
— Какво искаш? — попита той.
— Участие наполовина — отсече Ла Барбера. — Плащам по сегашните цени. Ако ме караш да чакам, ще получиш много по-малко.
— Няма го майстора — каза Таляфери.
— Помисли. Не бързай и помисли хубаво.
— Няма какво да мисля.
— Сега все още има какво да продадеш. Имаш авоари. Инвентарът и машините можеш да запишеш по костуемата цена. Няма да те мина, Таляфери: обичам да играя честно с всеки.
— Казах не.
Ла Барбера стана.
— Жалко, мислех си, че ако станем съдружници, ще можеш да изплуваш. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш другояче.
Таляфери го изпрати до вратата и видя, че на площадката на стълбището чакаха двама ухилени рецидивисти, побойниците на Ла Барбера. Единият поздрави най-нахално Таляфери и това безочие не по-малко от самото посещение на Ла Барбера убеди Таляфери, че неписаният кодекс на уважението, изграждан с такива грижи поколения наред, започваше да се руши; трябваше вече да се предприема нещо.