Възходът на Атон

— Хареса ли ти? — попита ме и вдигна поводите.

— Да, прясна и студена, а не като онази възсолена и мътна вода, дето ни се полага.

Забуления кимна. Почака малко и пи на свой ред. Осъзнах, че си бе послужил с мен като със слуга, опитващ храната на господаря си. Нямаше нищо учудващо в убедеността му, че няма да умре без време. Той посочи с меха за вода към далечната планинска верига, извисяваща се над още плътната и запрашена мараня.

— Цветът им се променя от слънцето — поясни той. — И те се нагорещяват като скъпоценни камъни, преминаващи от един вид в друг…

После пусна конете ходом; колесницата следваше терена — опасна и коварна с неравностите си земя, насечена от дерета, падини, скали и камънаци. Забуления я направляваше майсторски. Конете бяха изнервени, както и той. Появяваха се заплашителните очертания на тъмни фигури, които изчезваха почти веднага. Бе надвиснала потискаща тишина, раздирана внезапно от животински вой или крясък на птица. Проверих лъка и колчана със стрелите. Освободих късите копия. Минавахме покрай разузнавачи и фуражири, връщащи се в лагера. Някои бяха с празни ръце, други носеха убит дребен дивеч. Не след дълго вече бяхме сами. Не се виждаха нито лагерът, нито нещо друго освен залязващото слънце, червенеещото на запад небе и сивкавата, пълна с опасности земя. Забуления ме бутна закачливо с лакът.

— Говори се, че скоро ще бъдем в сърцето на вражеската територия, но дотогава сме в безопасност — погледна нагоре. — Майка ми ме извеждаше в пустинята, откакто се помня. Обичам пустинята. Тук няма смрадливи улици, нито пищни церемонии… — конете изцвилиха и Забуления дръпна поводите, за да спрем. В неголямо каменисто дере зърнахме разхвърляни изпочупени бели кости, а до близкия заоблен каменен блок — череп, приличащ на негодна играчка. Забуления ми подаде поводите, грабна бастуна си и слезе от колесницата. Отиде до костите и ги разрови. — Нито мед, нито бронз. Сигурно са били неферу — дезертирали новобранци. Изоставили са лагера, но са побягнали в грешна посока… — прозвуча рев на хиена, но Забуления не му обърна внимание. — Какво мислиш, Маху? — той вдигна пожълтяла бедрена кост. — Някога е била част от човек. Сега знаем само къде е отишла плътта му: в корема на някоя хиена. Но къде е неговата Ка? Според бръснатите свещеници Ка на този човек няма да стигне никога до Полята на блажените, защото тялото му не е станало мумия и му липсва благословията на Озирис. Не му е останало сърце, което да бъде претеглено на Везните на истината. Нали така? Нима този клетник е заслужил такава участ? И въобще има ли никакво значение? — той се изправи, опрян на бастуна си, захвърли надалеч костта и се върна, потънал в мисли. — Маху, кажи ми, какво е станало с Ка на този мъж? Дали не е като пушека от изгаснал вече огън? Или неговата Ка е отишла на друго място, което е недостъпно за ничий поглед? — той се качи в колесницата. — Пък и тези Поля на блажените… Там трябва да е доста населено, а? Маху, няма ли какво да отговориш?