Целуната от сянката

Райън избърза напред, за да ме настигне.

— Много добре знаеш. За онова с Кристиан. Чух, че когато Стан те нападнал, ти все едно си му казала: „Ето, вземи го“ и си се отдръпнала.

— Мили боже — простенах. Достатъчно лошо беше, че всички говореха само за мен, но защо краят на тези истории винаги беше променен? — Изобщо не се случи това.

— О, нима? — попита той. — Тогава защо са те привикали при Албърта?

— Виж какво — заговорих ядосано, забравила за добрите си обноски, — аз просто се обърках при атаката… нали се сещаш, както когато ти не обърна достатъчно внимание на онова нападение в коридора?

— Ей — извика той изчервен, — тогава си свърших работата. Направих това, което се искаше от мен.

— Така ли му викат на това да те убият?

— Поне не съм хленчеща кучка, която отказва да се бие.

Тъкмо се бях успокоила след разговора с Дмитрий, а ето че сега гневът ми отново кипна. Заприличах на термометър, готов да се пръсне.

— Знаеш ли, вместо да критикуваш другите, май трябва да обръщаш повече внимание на задълженията си като пазител. — Кимнах към Камила. Тя стоеше до нас, без да проговаря, но лицето й ясно ми подсказваше, че е чула всичко.

Райън сви рамене.

— Мога да правя и двете. Шейн идва зад нас, а отпред всичко е чисто. Няма врати. Лесна работа. — Потупа Камила по рамото. — Тя е в безопасност.

— Това място е лесно за подсигуряване. Но няма да се справиш толкова добре в реалния свят с истинските стригои.

Усмивката му помръкна. В очите му проблесна искра на яростна злоба.

— Така е. Но доколкото разбрах и ти не си свършила кой знае колко добра работа там, навън, поне що се отнася до Мейсън.

Да ме поднася за случилото се с Кристиан и Стан беше едно, но да намеква, че имам вина за смъртта на Мейсън? Абсолютно неприемливо. Аз бях тази, която опази Лиса през двете години, докато живяхме в света на хората. Аз бях тази, която уби двамата стригои в Споукан. Аз бях единствената от новия випуск в цялата Академия с два почетни знака „мълнии“ — малки татуировки на врата, с каквито удостояваха само пазители, които са убили стригои. Знаех, че се носеха слухове за това, което се бе случило с Мейсън, но досега никой не ме беше упреквал в лицето. Мисълта, че Райън или някой друг ме обвинява за смъртта на Мейсън, ми дойде в повече. И без това аз самата предостатъчно се самообвинявах. Термометърът се пръсна.

Само с едно-единствено плавно движение се пресегнах зад него, сграбчих Камила и я завъртях към стената. Не я запратих много силно, за да не я нараня, но тя явно остана смаяна. Очите й се разшириха от шока. Притиснах я с лакът, опрян в гърлото й.

— Какво правиш? — ревна Райън, докато трескаво местеше поглед от мен към нея. Леко се помръднах, без да отслабвам натиска си върху Камила.

— Грижа се за подобряване на твоето обучение — обясних му любезно. — Някои места не са чак толкова лесни за охраняване, както си въобразяваш.

— Ти си луда! Не можеш да нараниш един морой. Ако пазителите разберат…