Планината Грей

– Нищо, но се уча. Като начало, вече съм преживяла арест.

– Е, аз също и не го препоръчвам. Ти поне си избегнала белезниците. Какво друго ти каза майка ти за мен?

– Нищо хубаво. Някъде в дъното на преуморения си мозък съм скътала представата как тримата сме на приятна вечеря в хубав ресторант, не като семейство, не дай боже, а като трима възрастни, които може би имат нещо общо помежду си.

– Аз съм “за”.

– Да, но тя не е. Твърде много нерешени проблеми.

– Как стигнахме до тази тема?

– Не знам. Извинявай. Някога съдил ли си въгледобивна компания?

Маршал разклати кубчетата лед в чашата си и се позамисли. Беше съдил страшно много нарушили закона компании.

– Не, мисля, че не съм. Специалността ми бяха самолетните катастрофи, но Франк, един от партньорите ми, веднъж участва в някакво дело с въгледобивна компания. Екологично бедствие, свързано с онази гадост, която държат в нещо като езера. Той не говори много за това, така че сигурно е изгубил.

– Става дума за утаечни води. Токсичен отпадък, вторичен продукт от измиването на въглищата. Компаниите ги съхраняват в утаители, изкопани в земята, където остават с години, просмукват се в почвата и замърсяват питейната вода.

– Боже, боже, каква си ми умница.

– О, научих доста през последното денонощие. Знаеш ли, че в някои окръзи от въгледобивните райони има най-висок процент раковоболни?

– Звучи ми като съдебно дело.

– Там трудно можеш да спечелиш съдебно дело, защото въгледобивните компании са господари на всичко и много от съдебните заседатели им симпатизират.

– Но това е прекрасно, Саманта. Вече говорим за истинско право, не за строителството на небостъргачи. Гордея се с теб. Хайде да осъдим някого.

Поднесоха им пицата. Покрай тях мина добре сложена брюнетка с минипола и Маршал инстинктивно спря да дъвче, зяпна я, после се овладя и се опита да се престори, че не я е забелязал.

– Какво точно ще вършиш там? – попита той смутено, все още с едно око към дамата.

– Ти си почти на шейсет, а тя е на моята възраст. Кога ще престанеш да се заглеждаш?

– Никога. Какво лошо има да се заглежда човек?

– Не знам. Струва ми се, че е първата стъпка.

– Ти просто не разбираш мъжете, Саманта. Ние зяпаме инстинктивно и безобидно. Всички го правим. Стига де.

– Значи просто не можеш да се овладееш?

– Да. Защо изобщо говорим за това? Предпочитам да обсъждаме как ще съдим лошите компании.

– Нищо друго не знам. Разказах ти всичко.

– Ще ги съдиш ли?

– Едва ли. Но се запознах с един мъж, който поема само случаи, свързани с тях. Семейството му е било унищожено заради открита мина, когато бил още дете, и сега е подел вендета. Носи пистолет. Видях го.

– Мъж значи. Хареса ли ти?

– Женен е.

– Добре. Предпочитам да не се влюбваш в някой планинец. Защо носи пистолет?