Версия Пеликан

9

Томас Калахан спа до късно. Сам. Беше си легнал рано, при това трезвен. И сам. Трети ден поред нямаше лекции. Беше петък и погребението на Розенбърг щеше да е утре. От уважение към своя кумир нямаше да преподава конституционно право, докато старият Ейб не намереше вечен покой.

Калахан си направи кафе и седна по халат на терасата. Беше захладняло с първия студен повей на есента и Дофин стрийт отдолу гъмжеше от делови и енергични хора. Той кимна на старицата на отсрещния балкон, чието име не знаеше. Бърбън стрийт беше на една пряка и туристите вече бяха наизлезли със своите карти и фотоапарати. Никой не забелязваше зората във Френския квартал, но към десет часа тесните улички бяха вече задръстени от разнасящи стока камиони и таксита.

В подобни късни утрини, а те съвсем не бяха малко, Калахан се радваше истински на свободата си. Преди двайсет години беше завършил право и повечето от съкурсниците му сега работеха къртовски по седемдесет часа на седмица в някоя от ония големи правни фирми, където стресът беше част от занаята. Бе изкарал две години в частния сектор. Някаква гигантска фирма във Вашингтон с поне двеста юристи го бе наела направо от университета. Бяха го набутали в една кутийка да пише досиета цели шест месеца. После го сложиха на конвейера да отговаря на запитвания на клиентите по дванайсет часа на ден и да отчита шестнайсет. Казаха му, че ако успее да вмести следващите двайсет години в близките десет, може да стане съдружник на трийсет и пет години. И щеше да е вече напълно изтощен. Калахан искаше да доживее петдесетте, че и отгоре, и заряза скуката на частните фирми. Направи докторат по право и стана преподавател. Спеше до късно, работеше по пет часа на ден, пишеше от време на време по някоя статия и общо взето се забавляваше чудесно. Тъй като нямаше семейство, заплатата от седемдесет хиляди на година се оказа повече от достатъчна за двуетажната къщичка, поршето и алкохола. Ако умреше по-рано, то щеше да е от уискито, а не от много работа.

Беше платил за това, естествено. Мнозина от приятелите му в Правния факултет бяха съдружници в големи фирми, пишеха писмата си на специални листове с релефни фирмени знаци и имаха доходи от по половин милион. Те сядаха на масата с големите шефове от Ай Би Ем и „Тексако“ и „Стейт Фарм“. И деляха властта със сенатори. И имаха офиси в Токио и Лондон. Но той не им завиждаше.

Един от най-добрите му приятели от факултета беше Гавин Верхик, който също се бе отказал от частните фирми и беше отишъл да работи за правителството. Започна първо в Отдела за граждански права в Министерство на правосъдието, после се прехвърли във ФБР. Сега беше специален съветник на директора. Калахан трябваше да пристигне във Вашингтон в понеделник на някаква конференция по конституционно право. Двамата с Верхик смятаха да вечерят заедно в понеделник и да се напият.