Щамът на Юда

— Монсеньор Верона, тук е Пейнтър Кроу.

— Директор Кроу, благодаря, че приехте обаждането. Опитвах се да открия Грей, но той не вдига.

— Съжалявам. Искате ли да му предам някакво съобщение?

Не си направи труда да обяснява защо Грей е станал неоткриваем. Макар че монсеньор Верона беше помагал на Сигма в миналото, настоящата криза засягаше само малцината с най-високо ниво на достъп до секретна информация.

— Случи се нещо необичайно тук, във Ватикана… в тайните архиви, ако трябва да съм точен. Не съм съвсем сигурен какво означава, но на мен поне ми прилича на послание или предупреждение. Оставено за мен, а навярно и за командир Пиърс.

Пейнтър се изправи, заобиколи бюрото си и седна на стола.

— Какво послание?

— Някой е влязъл в Кулата на ветровете миналата седмица и е нарисувал на пода символа на Кралския драконов Двор.

Пейнтър се облегна назад, притеснен от съвпадението. Преди две години Грей и монсеньор Верона бяха обединили усилията си в изкореняването на опасна секта, свързана с Драконовия двор. Бяха успели… но не без външна помощ, изискваща сътрудничество с отколешен враг, оперативен агент от Гилдията.

Сейчан.

А сега убийцата беше тук.

Пейнтър не обичаше съвпаденията. Никога не ги беше обичал, сега пък — съвсем. Годините като директор на Сигма бяха изострили вродената му параноя още повече.

— Някой видял ли е човека, нарисувал символа? — попита той.

— Бегло. Бил е сам, ако не друго. Промъкнал се е през системата за сигурност, сякаш Ватиканът е някакъв супермаркет. Само една от камерите е уловила нещо, но и то е твърде размазано. Не е бил обикновен крадец. Аз лично се сещам само за един човек, който е в състояние да влезе във вътрешния охраняван периметър и след това да излезе, без да остави следа. Същият човек, когото помним от съвместната ни работа срещу Драконовия двор в миналото.

По всичко личеше, че монсеньор Верона не отстъпва по параноя на Пейнтър.

— А и драконовата рисунка на пода — продължи Вигор. — Явно е послание, а може би и напомняне за неизплатен дълг.

— Смятате, че е била онази жена от Гилдията, Сейчан — каза Пейнтър. — Същата, която ви помогна да победите Драконовия двор?

— Именно. И ако успеем да я открием и да я питаме…

Пейнтър си даде сметка, че по-нататъшното премълчаване само ще осуети разкриването на истинската заплаха. Изглежда, кръгът на малцината посветени току-що се беше разширил по посока Рим.

— Сейчан е тук — каза той. — При нас.

— Какво?!

Пейнтър разказа кратката версия за изненадващата поява на убийцата, която се беше появила като гръм от ясно небе, ранена и очевидно преследвана.

Вигор загуби ума и дума за миг… после заговори бързо:

— Трябва да я разпитате. Ако не заради друго, то за да ви каже защо е оставила посланието си на пода.