Търсенето на скритата истина

- Така казваш ти.

- Как мога да успокоя ума ти, МакКайла?

- Не можеш - не можех да се доверя на никого. Не можех да разчитам на нищо освен на себе си. - Не знам кой е бил четвъртият онзи ден, но ще разбера. А когато разбера... - пресегнах се за утеха към оръжието си и се усмихнах студено. С оръжие на Фае или с човешко, щях да получа отмъщение.

- А, да, променила си се - очите на В'лане се свиха, изучавайки ме. - Възможно ли е? - промърмори той.

- Какво? - настоях. Не ми харесваше как ме гледа. Очарованието в очите на Фае никога не е на добро.

- Да ме видиш. Вярвам, че можеш - беше ли това неохотно уважение в гласа му? Той потрепна и внезапно стана нещо друго.

Бях видяла образ, подобен на този, който ми показа той, онази сутрин в църквата, когато тримата Ънсийли принцове ме бяха обградили, преминавайки от форма във форма. Мозъкът ми не беше способен да обработи видяното и бях предположила, че е сложно състояние на съществуване, което имаше повече измерения, отколкото човек би могъл да разбере.

За разлика от Ънсийли принцовете, В'лане не продължи да преминава от форма във форма. Той прие една статична. Поне мисля, че беше статична. Не беше промяна. Застой и промяна - така Фае определят всичко. Например, ако човек умре - или както те казват „спре да съществува“, техните представи изобщо не възприемат загубата на живот, просто възприемат „промяна". Те са студени копелета.

Очите ми виждаха В'лане, но мозъкът ми не можеше да го определи. Измислили сме само думи, от които се нуждаем, а никога не сме виждали такова нещо. Енергия... но многоизмерна? Не разбирам нищо от измерения, само малкото, което научих в училище за пространство, време и материя. Умът ми се напъна да улови това, което беше пред очите ми... увеличи се... едва не се разцепи на две от опита да приравни образа с някоя относителна рамка, която разбирах. Не можех да намеря такава и колкото повече търсех и се провалях, толкова повече обезумявах, което на свой ред ме караше да продължа да търся, което пък на свой ред ме правеше още по-обезумяла. Това беше бързо ескалираща затворена верига. „Спри да се бориш! - казах си. - Спри да се опитваш да определиш и просто виж!"

Напрежението отслабна. Вгледах се.

- Ти ме разбираш в истинската ми форма. Смъртните не могат да го направят и да запазят ума си цял. Той се разчупва. Много добре, МакКайла. Не си ли струваше? Не би ли го направила отново?

Жлъч се надигна в гърлото ми. На цената на част от душата ми? Това ли мислеше той? Че ако ми беше дадена възможност за избор, аз щях да избера да премина през това, което стана на Сауин? Че щях да избера Дъблин да падне, стените да се срутят, всички Ънсийли да бъдат освободени, да бъда изнасилена и превърната в животно, което е трябвало да бъде спасено първо от Дани, после от Баронс?