Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Вдигна фенера, донесе ми раницата и ми я поднесе като подарък. Взех я, а той се върна до вратата и отново погледна през шпионката, после побърза да върне плочката и да я покрие с дърва.
Оставих раницата на масата. Беше мръсна и окъсана, кожата беше повредена от влагата, а едната презрамка — скъсана в основата. Отворих я и погледнах вътре. Имаше няколко морски книги на испански, книга на немски, томче с подгънати страници, което представляваше уто-ацтекско-испански речник, дрипаво издание на Вилхелм Бейнс на «И чин» и подвързана с кожа тетрадка, натъпкана с откъснати парчета от карти и увита с ластик. Без да махам ластика, я разтворих, разгледах страниците и бързо познах почти неразбираемия почерк на Дан, с който беше надраскал бележки на испански и английски. При книгите имаше и опушена лула за хашиш, кутия кибрит, мухлясала хартиена торба с няколко спаружени гъби и ръчно направена платнена торбичка за врат. Отворих я и намерих паспорта на Дан.
Падрето беше приключил с купчината дърва и стоеше тревожно пред мен, сякаш за да ми покаже, че е направил каквото може и очаква от мен да си тръгна. Вдигнах паспорта и посочих снимката на Дан.
— Къде е той? — попитах.
Свещеникът се опита да говори, но думата, която произнесе, беше неразбираема. Поклатих глава, че не разбирам.
Той се огледа из стаята, докато погледът му падна на горящата свещ над огнището. Взе я и я постави между нас, жълтото пламъче се отразяваше в блестящите му черни очи. Вдигна свободната си ръка, облиза върховете на палеца и показалеца и с драматичен жест угаси огъня. Фитилът изпращя и от него се изви струйка дим, а блясъкът от погледа на свещеника изчезна.
И пак произнесе някаква дума.
Този път я разбрах. Някои думи са разбираеми на всички езици, независимо дали ги говориш или не. Това са основните думи, ругатните, тези, които се отнасят за първичните неща от живота. Любов. Чукане. Лайна. Смърт. Знаех ги на немски. Знаех ги на френски. И знаех какво означава «muerte» на испански, дори произнесено от глухоням.
Не исках да повярвам и той разчиташе това нежелание по лицето ми. Затова се опита да повтори. Но аз го прекъснах.
— Как?
Разбра какво го питах, стана ми ясно от ужаса, който се появи в очите му. Поклати глава и отстъпи назад.
— Какво се е случило с него? Защо е мъртъв?
Падрето пак поклати глава. Сграбчих с две ръце расото му и го притиснах до стената. Виждах размазано през сълзите си уплашеното му лице.
— Защо?! — крещях. — Защо?!
Той отвори уста и изплези език. Или по-точно това, което беше останало от него. Направи пръстите си на ножица и започна да реже с нея пред лицето си.
Не трябваше много въображение, за да се досети човек какво му се бе случило. Може би мексиканците все пак играеха на «Отгатни филма».
Пуснах го, но играта не беше свършила. Той насочи «ножиците» към ухото си и се направи, че го пробожда.
Ни чул. Ни проговорил.
Сега разбирах защо искаше да си тръгна. Човекът се боеше да не загуби и очите си.
Великите мистерии
— Слепецът е бреме. Глухонемият е просто досаден. — Бисери на мъдростта от устата на крал Леополд.
Чух го, докато се изкачвах на палубата, за да се потопя в солената нощ, в която чувствах влажният въздух да ме близва като езика на куче. През последните няколко часа бях като вцепенен, със сухи очи. Бях се свил в ембрионална поза на койката си и четях измачканата тетрадка на Дан, слушах припляскването на водата по корпуса и приглушените гласове на другите. Сега гласовете ме пронизаха като парчета стъкло, чувствах палубата като шкурка под босите си стъпала и всичко край мен беше натрапчиво и заплашително. Сякаш току-що ме бяха откъснали от майчината утроба и бях беззащитен и чувствителен като новородено.
Отрицанието предпазва като плацента, защитава душата от бруталните житейски факти. Като този, че брат ми е мъртъв и дори вероятно е убит. Вече виждах този факт така ясно, както звездите в небето над мен — ярки дупчици, през които проникваше светлина като през набодена с игла превръзка за очи. Само дето в този миг звездният блясък ме заслепяваше, затова затворих очи, както бях застанал на несигурния край на стълбището, и се опитвах да намеря баланса между светлината и тъмнината.