Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Пороят не спираше. Започнах да се чудя дали другите също не бяха сварени неподготвени за него. Белочек в спретнатия му костюм. Кенди в памучната й блуза. Дали носеше сутиен?
Не бяха мисли като за прага на църква. Панчо започна да вие и да дращи по вратата. Отворих я и го последвах вътре.
Стените на църквата бяха дебели, а прозорците — високи и тесни. Бушуващата навън буря пропускаше само слаба светлина в мрака. Дъждът биеше по покрива, процеждаше се през тавана и образуваше локви по каменния под. Кучето отиде при една от тях и започна да пие вода.
Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че не сме сами. До олтара стоеше тъмна мъжка фигура, приведена над нещо, което в сянката приличаше на блестящ ковчег. На полица над него трептяха множество ритуални свещи, а край нас зловещо дрънчеше призрачна камбана.
Осмелих се да се приближа. Човекът в черно расо не се беше надвесил над ковчег, а над четвъртит стъклен сандък. Бършеше от капака водата, процедила се от тавана, която сега падаше в метален съд, поставен на стъклото. Всяка капка падаше с ясен метален звук и точно това беше източникът на неземния звук наоколо.
— Ola — поздравих аз, но човекът не се обърна. Приближих се в опит да надзърна в странния прозрачен сандък. Стъклените му стени бяха съединени от грубо запоена метална рамка, а мъждукащата светлина от свещите се отразяваше в огледалната й повърхност като дяволско сияние.
— Извинете — казах аз.
Отново не последва отговор. Приближих се още повече.
— Господине? — Протегнах се да докосна мърдащото рамо на облечения в черно човек, но дъхът ми спря, като видях тялото в сандъка.
— О, боже!
Тялото беше на Дан.
Човекът се стресна и разпери ръце. Младият отец имаше католическа якичка и черно расо, кожата му беше тъмна, а очите като маслини, чертите му бяха на мексикански индианец. Устните му се опитаха да произнесат нещо, но звуците, които излязоха от тях, бяха напълно нечленоразделни, като бръщолевенето на луд човек.
Кучето залая към сандъка.
— Какво прави той тук?! — извиках. — Какво сте му направили?!
Свещеникът продължи да мърмори нещо на малоумния си език, ръцете му бясно ръкомахаха и развяваха парцала във въздуха. Неговият страх започна да прогонва моя. Изпълнен с дързост, се приближих до сандъка и надникнах към тялото под греещото стъкло.
— О, не! — простенах, като познах дългата коса на брат ми, рядката брада и меките мустаци. Приближих се още, за да разгледам лицето.
От онова, което видях, сърцето ми спря. Лицето беше направено от полиран гипс.
— О! — възкликнах. — О!
Това беше статуя. В туника. Най-достоверната версия, която бях виждал.
Вече се усмихвах. Падрето също, но продължаваше да бръщолеви нещо.
— Това е Исус — казах аз, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И-сус.
Падрето закима усърдно.
— Хей-шу! Хей-шу!
Бях пробил езиковата бариера или поне така си мислех. След още една минута ентусиазиран разговор осъзнах, че не незнанието ми на испански създаваше проблеми в комуникацията. Оказа се, че падрето е глухоням.
Ни чул, ни проговорил
Навън продължаваше да вали като из ведро, а свещеникът полагаше всички усилия да спре потопа вътре. Беше параноичен дребосък и при всяка възможност ми хвърляше по един поглед да провери какво правя. За да го успокоя, коленичих пред преградата на олтара и се направих, че се моля. На стената над мен гигантски гипсов Христос се възнасяше към небесата над тъмните греди на течащия покрив. Липсата на прозорци в предната част на църквата потапяха олтара в относителен мрак и хвърляха върху гипсовия Спасител призрачен сив оттенък. Пръстът на вдигнатата му ръка сочеше нагоре, но погледът му падаше върху високия дървен амвон, който се издигаше като стълбище от наводнения под. Очите ми се спряха на изрисуван релеф в предната част на амвона — странна, страховита фигура на древен морски бог.
Изправих се на крака и се приближих, фигурата се извиси над мен. Главата й беше побеляла и с дълга брада като на старозаветен патриарх, устата му беше гневно отворена, а обезумелият поглед — син като морето. Мощното голо до кръста тяло завършваше с люспеста опашка и ветрилоподобна рибя перка. Бързо осъзнах, че съществото не беше изсечено в амвона, а беше прикрепено към него. Тази мисъл ускори пулса ми, а умът ми препусна към мистериозната картичка на Дан.