Младите лъвове [bg]

Разстоянието до насипа им се стори много голямо, но най-после го, изминаха. Без да дочакат команда, войниците се хвърлиха в плитката канавка под обраслия с трева склон, търсейки инстинктивно закрила, макар че все още никой не стреляше по тях. Лежаха неподвижно с такъв вид, сякаш бяха завзели някакъв важен обект, за който са се сражавали упорито в продължение на дни.

— Вдигайте си задниците! — закрещя Рикит. Това беше същият тон и същият речник, с които сержантът караше хората да чистят лагерните клозети във Флорида и по-късно да атакуват картечните гнезда в Нормандия. — Войната още не е свършила. Излизайте от канавката!

Ноа и Бърнекер продължаваха да лежат, благоразумно заврели глави в меката трева, като си даваха вид, че изобщо не забелязват присъствието на сержанта.

Трима-четирима новобранци се надигнаха, подрънквайки със снаряжението си, и започнаха да се катерят неохотно нагоре по насипа. Рикит ги последва и като се изправи с цял ръст върху билото, закрещя към останалите:

— Хайде, вдигайте си задниците! Вдигайте се!

Ноа и Бърнекер се изправиха неохотно и заедно с другите се изкатериха бавно по хлъзгавия насип, който беше висок около шест стъпки. Бърнекер се изкачи пръв и протегна ръка на Ноа. Пред очите им се разкри нива, осеяна с трупове на убити крави, а по-нататък се точеше дълга редица жив плет, край който на равни промеждутъци се издигаха дървета. Всичко наоколо тънеше в мълчание. Новобранците, които бяха тръгнали първи, вървяха предпазливо напред, а Рикит продължаваше да крещи като бесен.

Ноа закрачи бавно след другите по притихналото поле, обхванат от такава омраза към сержанта, каквато не беше изпитвал никога преди.

Тогава, съвсем неочаквано, затракаха картечници. Наоколо засвистяха хиляди куршуми и мнозина паднаха още преди Ноа да чуе глухия трясък от самата стрелба.

За миг хората останаха неподвижни, втренчени изумено в загадъчния плет, който бълваше огън.

— Напред! Напред! — закрещя като обезумял Рикит, мъчейки се да надвика гласа на картечниците. — Бегом, напред!

Но половината от хората бяха вече залегнали. Ноа сграбчи Бърнекер за ръката и двамата хукнаха ниско приведени назад към насипа. Стигнаха до канавката и задъхани от умора, се хвърлиха на земята, търсейки спасение на тревистото й дъно. Един по един останалите войници се изсипаха след тях в рова, запъхтени и съвсем изтощени. На гребена на насипа неочаквано се появи Рикит; клатейки се като пиян и размахал ръце, той крещеше пресипнало нещо с гърло, от което струеше кръв. След миг, ударен от втори куршум, той се търколи надолу и се строполи право върху Ноа. Ноа почувства на лицето си топлата кръв на сержанта. Той се отдръпна настрани, но Рикит се държеше за него с отчаянието на удавник, впил пръсти в ремъците на раницата му.