Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.
„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.
Призракът изникна пред Сейзед и отново посочи с ръка. Терисецът го погледна намръщено.
— Ти ли направи това? — попита шепнешком.
Призракът поклати глава и посочи с пръст. Пред тях се издигаше Кредик Шау. Посоката, в която бяха тръгнали Елънд и Вин.
Сейзед се изправи. „Вин смяташе, че Кладенецът е някъде в града. Дълбината се е върнала и от известно време напада с пипалата си покрайнините на империята. Убива.
Това, което става, надхвърля представите ни“.
Все още не можеше да повярва, че посещението на Вин при Кладенеца ще я изложи на опасност. Тя беше чела историята на Рашек. Не би взела силата за себе си. Сейзед бе сигурен в това. Но не напълно. Всъщност вече не знаеше дали наистина трябва да доближават Кладенеца.
„Трябва да я намеря. Да я спра, да поговоря с нея, да я подготвя. Не бива да прибързваме с нещо толкова важно“.
Ако наистина откриеха там силата, трябваше преди това да помислят хубаво, да решат какво ще правят с нея.
Мъгливият призрак продължаваше да сочи. Сейзед се изправи и затича, забравил за писъците в нощта. Приближи вратата на гигантския дворцов комплекс и хлътна в тъмния отвор.
Мъгливият призрак спря зад него, сред вихрите, които го бяха породили. Сейзед запали свещта с огнивото си и зачака. Призракът не го последва. Завладян от безпокойство, Сейзед реши да го изостави и да продължи сам из някогашния дом на лорд Владетеля. Каменните стени бяха студени и тъмни, светлината от свещта — недостатъчна.
„Невъзможно е Кладенецът да е тук. Нали трябваше да е в планините?“
Но много от сведенията от онова време бяха смътни и Сейзед започваше да се съмнява, че е разбрал правилно информацията, съдържаща се в тях.
Ускори крачка, засенчил огънчето с ръка. Знаеше къде трябва да отиде. И друг път бе посещавал двореца. След падането на лорд Владетеля го беше изучил внимателно, беше го картотекирал в паметта си за идните поколения. Стигна до криптата и спря, забелязал отвора в стената.
На прага стоеше фигура с наведена глава. Трепкащата светлина на свещта озаряваше гладките мраморни стени, сребърните инкрустации на фреските и металните глави на шиповете в очите на непознатия.
— Марш? — попита изненадано Сейзед. — Къде се изгуби?
— Какво правиш, Сейзед? — прошепна Марш.
— Отивам при Вин — отвърна той смутено. — Марш, тя е открила Кладенеца. Требва да я спрем, преди да е предприела каквото и да било. И да обмислим как да процедираме нататък.
Марш мълчеше.
— Не биваше да идваш тук, терисецо — рече накрая, все така навел глава.
— Марш? Какво става? — Сейзед пристъпи изплашено напред.
— Ще ми се да знаех. Ще ми се да… разбирах.
— Какво да разбираш? — попита Сейзед и гласът му отекна глухо в каменната крипта.
Марш вдигна глава и насочи металните си очи към Сейзед.
— Да разбера защо трябва да те убия — промълви той и вдигна ръка. Мощен аломантичен Тласък впримчи металните гривни на ръцете на Сейзед и го отхвърли към твърдата каменна стена.
— Съжалявам — прошепна Марш.
58.
Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…
— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд.
Вин застана до него.
Коридорът от хранилището ги бе извел до втора, по-малка пещера, изпълнена с гъст черен дим. Димът не излизаше от помещението, а само се вихреше и кълбеше вътре.
Вин прекрачи прага. Въпреки очакванията й димът не беше задушлив. Имаше нещо странно, дори уютно в него.
— Ела — каза тя и закрачи по каменния под. — Там има светлина.
Елънд я догони настръхнал.
Туп. Туп. Туп.
Сейзед се блъсна в стената. Не беше аломант и нямаше пютриум, който да подсилва тялото му. Докато се свличаше на пода, почувства остра болка в гърдите и осъзна, че има счупени ребра. Или дори по-лошо.
Марш го приближи бавно.
— Защо дойде? — попита шепнешком, докато Сейзед се надигаше на колене. — Всичко вървеше толкова добре. — Гледаше с железните си очи как Сейзед се опитва да запълзи настрани. След това Тласна отново и го запокити в отсрещната стена.
Сейзед се плъзна по гладкия под и се блъсна в стената. Едната му ръка изхрущя, очите му се напълниха със сълзи.