Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Той се втурна по Стамбул. Обкръжен от верни чауши, обиколи всички участъци, сновеше по столицата денем и нощем, вглеждаше се с какво и как живее тя и упорито мислеше с какво би могъл да порази и смае султана, човека, видял и завладял половината свят, владетеля, държащ в ръката си всички земни богатства и чудеса. Може ли да го учуди със Стамбул, този безреден гигантски град, с тези хиляди тълпи, където няма нито един светъл ум, нито една добра душа, а само многолюдни орди от търтеи и безделници, които оскверняват, стъпкват и оплюват всичко? Но колкото повече яздеше по улиците и сокаците на столицата, толкова по-внимателно се вглеждаше в Стамбул — в неизвестния, скрития от непосветените, погълнатия от ежедневните си грижи, от тежкия и изнурителен труд. Ами ако вземе да покаже на султана този Стамбул? Човек не познава ли нещо, не го и обича. Султанът знаеше приветствените молитви на имамите, изстрелите на топовете от стамбулските стени, тъпаните и зурните и желязната крачка на своята войска. Но беше ли виждал някога целия Стамбул пред себе си? Пък и целият свят беше ли виждал и познаваше ли истинския Стамбул?
И когато през августовския ден султанът, прехвърлил се от анадолския бряг на Босфора, премина през вратата на Топкапъ сред блясък и тътен на тъпани, когато от стените на Стамбул насреща му гръмнаха топовете и той се изкачи на черния си кон по обградените от двете страни със страшни еничари стръмни улички не към градините на Топкапъ, където би искал да намери отмора след изтощителния и най-продължителния си поход, а към „Света София“, където бе посрещнат от самата султанка, сина Баязид и велможите, а после продължи към Хиподрума, където го очакваше открита от всички страни застлана с килими златна беседка — в този августовски ден стана това, което трябваше или завинаги да прослави Рустем паша, или завинаги да го покрие с пепелта на забравата.
Сюлейман, който след този поход бе наречен Великолепни, въпреки блясъка и могъществото си не можеше да се чувствува свободен, когато влизаше в столицата — напротив, като че ли ставаше пленник на Стамбул, роб на всички онези условности, заради които живееше и които неуморно измисляше през цялото си властвуване. Затова трябваше покорно да слезе от коня и заедно със султанката, придружен от великия везир Ахмед паша, великия мюфтия Абусууд и синовете Селим и Баязид да отиде до златната беседка, където двамата с Хасеки бяха посрещнати от музиканти и слуги със златни подноси, пълни с плодове и сладкиши: в това време придворните поети, надвиквайки се един друг, произнасяха приветствени касиди в чест на падишаха и неговата победна войска, а имамите извиваха гласове в молитвен екстаз, прославяйки изпълнителя на божията воля на земята, пратеника на справедливостта и реда.
Сюлейман беше стар и уморен, Роксолана — измъчена от смъртта на синовете си и страшното предчувствие за собственото си бавно угасване. Те се срещнаха още край „Света София“ — той на султанския кон, а тя в позлатената бяла султанска карета — и така потеглиха заедно към Атмейдан, към построената там от Рустем златна беседка, като две чужди равнодушни същества, безкрайно далечни и едва ли не враждебни един към друг. Седнаха в беседката един до друг, погледнаха се в очите и в тях нямаше страст, нямаше я за първи път през всичките години на техния съвместен живот. Очите на султана бяха повехнали и равнодушни, а на султанката — страдално-мъченически. Колко е прекрасно, че на човека е пратен дарът на любовта, но защо е отровен от лъжа? Може душата на Роксолана да бе още близка до душата на този всемогъщ човек, който седеше до нея, ала сърцето й бе вече много далеч. Всеки път при завръщането му от походите при срещите тя целуваше ръката му от благодарност за всичко, което бе направил за нея, целуна я и сега, леко навеждайки се към закостенелия от старост и величие Сюлейман, и изведнъж почувствува, че ръката на султана е студена като лед. Винаги ли ръцете му са били така студени? Но защо не го е забелязвала досега? Може би това не е най-близкият й човек, бащата на нейните синове, а най-лютият й враг? Студенорък. Повдигна очи към Сюлейман. Седеше неподвижен и вкаменен. В носа и ушите му имаше вълма бели косми, брадата му бе посивяла, а носът се бе заострил като османски меч. Мечът на справедливостта и реда. Неуморно ходеше на походи срещу християнския свят, срещу българите, сърбите, унгарците, молдавците, убеден, че има работа с хора престъпни, с негодна философия, с опасна държавност и отвратителен морал. Смяташе да пречисти света с деспотизъм. Само силният вятър измита всичка смет. Някога същото бяха завещали безстрашният млад Искендер, тайнствено-мрачният Чингизхан, кървавият Тимур, а след тях османските султани и император Карл. Наистина Карл, изтощен от дългата борба, бе отстъпил престола на сина си Филип, а сам бе отишъл в манастир. Дали би могъл да го направи и Сюлейман?