Златната клонка

Тази теория за двойното олицетворяване на житото в гръцкия мит приема и двете олицетворения (Деметра и Персефона) за оригинални. Но ако предположим, че гръцкият мит е започнал като единично олицетворяване, то допълнителното появяване на второто олицетворение би могло да се обясни по следния начин. Ако огледаме жътвените обичаи, които предложихме на вашето внимание, ще забележим, че те се подразделят на две обособени идеи за житния дух. Защото докато в някои от тях житният дух се разглежда като вселен в житото, в други той се смята за отделен от него. Така че когато нарекат определен сноп с името на житния дух, облекат го и се отнесат с него с преклонение, духът очевидно се схваща като иманентен. Но когато се казва, че като минава през тях, духът кара посевите да растат или че обрича на безплодие зърното и стопаните, които са го разгневили, той очевидно се схваща като отделен от житото, макар и упражняващ власт над него. Възприеманият по втория начин житен дух е на път да се превърне в божество на житото, дори може би вече е станал такова. По-старата от двете идеи е несъмнено тази за вселен житен дух, тъй като общо взето схващането за природата като одушевявана от вселени духове сякаш предхожда идеята, че тя се управлява от божества извън нея. Накратко казано, анимизмът предхожда деизма.

В жътвените обичаи на нашите европейски селяни житният дух сякаш веднъж се появява като вселен, а друг път като отделен от житото. От друга страна, в гръцката митология Деметра е по-скоро богиня на житото, отколкото вселен в него дух. Мисловният процес, който води до промяната от едната към другата идея, е антропоморфизъм или постепенно придаване на все повече човешки черти на вселените духове. С излизането на хората от дивачеството тенденцията да се хуманизират техните божества набира сили и колкото повече те заприличват на човека, толкова по-широка е пропастта, която ги разделя от естествените обекти, чиито обикновени вселени духове, т.е. души, са били те. Но в процеса на излизане от дивачеството хората от едно и също поколение не вървели заедно и макар новите антропоморфни богове да задоволявали религиозните нужди на по-развитите интелекти, останалите членове на общността предпочитали да се придържат към старите анимистични представи. А когато на духа на някакъв естествен обект, какъвто е например житото, се придадат човешки качества, когато го отделят от обекта и го превърнат в божество, което управлява обекта, то самият обект, от който вече се е отделил духът, се превръща в духовен вакуум. Но народното въображение не търпи подобен вакуум, с други думи, неспособно да схване какъвто и да е предмет като неодушевен, то незабавно създава ново митическо същество и с него населява празния предмет. По този начин един и същ естествен обект е представен в митологията от две отделни същества: първо, от стария, вече отделен от него и издигнат до равнището на божество дух, и второ, от новия дух, създаден от народната фантазия, за да запълни освободеното от стария дух при издигането му в по-висок ранг място. В такива случаи митологията е изправена пред проблема какво да прави с две обособени олицетворения на един и същ обект. Как да се уредят отношенията помежду им и да се намери място в митологичната система и за двете. Когато старият дух или новото божество се схваща като създател или производител на въпросния обект, проблемът лесно се решава. Тъй като обектът се създава от стария дух и одушевява от новия, последният, като душа на обекта трябва да дължи съществуването си на предишния. По този начин старият дух е в положението на създател към създанието си, или с други думи, в митологията, като родител към дете и ако двата духа се схващат като женски, връзката им ще е на майка и дъщеря. По този начин, започвайки с единичното олицетворяване на житото като женско същество митическата фантазия може с времето да стигне до двойнствено олицетворение във вид на майка и дъщеря. Прекалено ще е прибързано да твърдим, че митът за Деметра и Персефона наистина се е оформил по този начин. Струва ми се обаче основателно предположението, че двойнствените божества, пример за които са Деметра и Персефона, може да са възникнали по посочения вече начин. Ако вземем за пример двойките божества, споменати по-рано в настоящия труд, доказа се, че има основание да смятаме Изида и нейния партньор Озирис за олицетворения на житото. Изхождайки от току-що предложената хипотеза Изида ще е старият житен дух, а Озирис — по-новият, чиято връзка със стария се обяснява по различни начини, като брат, съпруг и син, защото митологията, разбира се, винаги ще е свободна да обясни съществуването на божествата по повече от един начин. Но не бива да се забравя, че предложеното тук обяснение на двойки божества като Деметра и Персефона, или Изида и Озирис, е само предположение и не претендира за повече.